Книга 1: Светлина и Мрак

Глава 26

Уилям
Въртях се в спалния чувал дълго време.
Накрая не издържах и станах.
Преоблякох се набързо и тръгнах из гората.
Да, това не беше най-умното нещо, което съм правил. Беше нощ, сам съм и тръгнах без да кажа на никого. Просто трябваше да помисля.
Едва не се разсмях на глас при тази си мисъл.
Че аз какво правех през цялото време!? Мислех, мислех и мислех. Прекарал съм толкова време в разсъждения за всичко. И какво стана накрая? Срещам брат си след години раздяла и целия ми ум отива по дяволите!
Подритнах едно камъче с такав сила и ярост, че то отлетя няколко метра напред.
- Ауч! - чу се от тъмнината.
Замръзнах.
- Ехо? - извиках. - Кой е там?
И тогава го усетих. Онази познота тръпка.
Член на Кръга.
Чуха се забързани стъпки. Тръгваше си. Без да се замисля хекнах след звука.
- Почакай! Моля те!
Тичах колкото се може по-бързо, но като се има предвид корените и клоните, които ми пречеха, това не беше кой знае какво.
- Махай се! - чу се момически глас малко по-напред.
- Мога да ти помогна! - извиких.
- Просто ме остави на мира!
Спънах се в един дебел корен и паднах по лице.
- Почакай! - извиках подире й, но стъпките не спряха. Скоро заглъхнаха и съвсем изчезнаха.
Въздъхнах и се изправих. Поизчистих дрехите си, колкото можах и тръгнах назад по стъпките си, нядявайки се да не съм се изгубил.
Успях да стигна до лагера ни и потърсих Каролайн.
Клекнах до нея и леко я разтърсих, за да се събуди.
- Каролайн - прошепнах.
Тя рязко отвори очи и се изправи в седнало положение, леко стрестната. Щом обаче ме видя се успокои.
- Какво има? - попита. Усещах, че е уморена.
Разказах й за случилото се в гората.
Уморота й изчезна.
- Мислиш ли, че можеш да я проследиш?
Поклатих глава.
- Едва ли. Останах с впечатлението, че доста добре познава гората. Освен това, не искаше да й досаждам. Знае как да се скрие.
Жената прокара ръка през рашавата си коса и погледна към небето.
- Слънцето изгравя.
Аз също вдигнах поглед и видях, че е права.
- Скоро всички ще станат. Трябва да потърся храната, която Пазетелите са ни оставили.
Тя стана, а аз си тръгнах.
Реших да отида при единствения човек, който без проблемно щеше да се оправи във всяка гора.

Евридика
Вече няколко минути наблюдавах как слънцето изгрява.
Беше красива гама от цветове, нежно преливайки един в друг е образувайки невероятна гледка за окото.
- Ева.
Обърнах се към Уил, който вървеше към мен.
Имаше сенки под очите, дрехите му бяха измачкани и вървеше леко прегърбен.
С две думи: изглеждаше ужасно.
- Добро утро - поздравих.
- Добро да е - отвърна и седна до мен.
Разказа ми за момичето от гората и, че му трябва помоща ми, за да я намери.
Взирах се в него няколко минути.
- Какво? -попита накрая.
- Уил - казах тихо. - Трябва да си починеш. Изглеждаш като ходещ мъртвец.
- Нямам нужда от...
- Уил - повторих, но този път по-настойчиво. - Поспи няколко часа и тогава ще говорим.
Той сви устни и в погледа му припламна гняв.
Изправи се и се отдалечи с гневни крачки.
Поклатих глава и отново погледнах небето.
Някаква сянка падна върху мен.
- Изглеждаш тъжна.
Чейз седна до мен и също погледна нагоре. Хвърлих му един поглед.
Въздъхнах тихо.
- Просто се тревожа за Уил. Не знам как да му помогна.
Момчето се смръщи леко.
- А има ли нещо между вас...?
Погледнах го объркано за момент. А после се досетих какво има.
- Не! - бързо възразих. - За бога, не! Той ми е като брат. Освен това искам да му се отплатя.
- За какво? - попита подозрително.
Помълчах известно време.
- Когато Кръга ме откри бях на 12. Тогава дарбата ми се отключваше. Беше... ужасно. Уил много ми помогна да вляза в релси. Никога нямаше да се справя без него.
Настъпи неловко мълчание, което продължи няколко минути.
- Ева, аз... - запъна се.
- Мм?
Чрез преглътна.
- Нищо - каза, като се изправи и се отдалечи сковано.
Гледах след него известно време, любопитна да разбера какво искаше да ми каже.

Ариана
Тъкмо се преоблякох, когато Себастиян дойде до мен.
- Ще те обучавам - заяви.
Аз му се усмихнах и отворих уста да му благодаря, но той ме прекъсна.
- Само че - каза сериозно. - Имам едно условие.
Усмивката ми се стопи.
- Какво?
- Когато те обучавам трябва да изпълняваш всичко, което ти кажа. Без да питаш и да възразяваш. Дори да ти изглежда като най-тъпото нещо на света.
Намръщих се. Това не ми харесваше и не му имах пълно доверие, но щом щеше да ми помогне да овладея светлината...
- Само това ли? - попитах подозрително.
Той кимна.
Въздъхнах примирено.
- Добре.
- Чудесно - усмихна се той. - Ще тренираме само през деня. Когато напреднеш достатъчно ще тренираме през ноща.
- Нима може да се създава светлина и тогава? - учудих се.
- О, да! - очите му светнаха.
- Естествено! - възкликна Хари, който дойде при нас. - Каза: "Чистата светлина се ражда в пълния мрак", нали? - обълна се към Себ.
Той се усмихна и кимна.
Явно съм гледала много тъпо, защото Себ поклати глава.
- Мисля, че ти трябва малко теория.
- Май си прав - казах замислено.
- Хайде! - плесна с ръце. - Започваме още сега!
- Така ли? - попитах неволно.
- Да! Имаш 10 минути.
След товасе обърна и закрачи на някъде, а Хари го последва.
9 минути по-късно аз и повелителя на светлината седяхме един срещу друг, кръстосали крака, недалеч от лагера ни.
Преди това бях закусила, затова поне корема ми не къркореше.
- Дборе - започно Себ. - За да овладееш напълно светлината трябва да я усетиш. Да я разбереш. Да започнем от това, което Хари каза по-рано. Чистата светлина се ражда в пълен мрак. Какво ти говори това?
- Че светлината има много източници? - предположих несигурно.
- Това е вярно, но днес темата е друга. Сега, това означава, че светлината се е родила от самия мрак. Че трябва да му противодейства. Както редът се е родил от хаоса, например. Трябва да има равновесие. Ето затова светлината е най-силна на тъмно.
- Това важи ли и за мрака?
- Не - отрече той. - Той е силен само в собствената си среда. Слаб е на светло, защото той... не е нещо хубаво. А светлината е олицетворение на добротата. Има редки случай, когато мрака се използва и през деня. Възможно е, но това вече зависи от характера на самия повелител - Себ въздъхна. - Мисля, че теорията за днес стига. Да минем на практика!
Поех си дълбока глътка въздух.
- Добре.