Книга 1: Светлина и Мрак

Глава 13

Вървяхме без определен ред.
Каролайн и Ядар вървяха най-отпред за да водят. Шейн си говореше с Волфганг и се смееше. Обичах да го виждам щастлив.
Уил беше най-отзад. Изглеждаше унил и замислен. Отидох при него и попитах:
- Как си?
- Добре - отвърна. Последва кратка тишина. Въздъхна. - Какво има? Усещам, че искаш да ми кажеш нещо.
- Когато разказвах за отвличането.. - запънах се. - Пропуснах да кажа нещо.
- Какво? - смръщи се.
Захапах нервно долната си устна.
- Водача им не питаше само за Кръга. Интересуваше се специално от теб.
Уил се напрегна леко.
- Да?
- Представи себе си, като Джеймс Харис. А теб, като негов брат.
По лицето му премина скръб.
- Каза ли му нещо за мен? - попита притеснено.
- Останах с впечатлението, че не искаш да те намери. Затова го излъгъх.
Видимо си отдъхна.
- А защо не каза на Кръга?
- Ти искаше да го запазиш в тайна - свих рамене.
Той ме стрелна със сивия си поглед и го задържа за малко върху мен.
След това кимна.
- Направила си ми голяма услуга, а дори не ме познаваш. Благодаря. Задължен съм ти.
Махнах с ръка. По мое мнение не бях направила кой знае какво.

След още час вървене спряхме за почивка.
Запалихме огън и насядахме около него.
Циан и Уил си разпънъха спалните човали и си легнаха рано, защото бяха много изморени от магията, която направиха.
Каролайн и Ядар постояха малко и също си легнаха.
Лена и Диего започнаха да се карат за това кой от двамата има по-черна коса. "Много глупаво" казах си.
След 10 минути Лена се напъха в спалния си човал, нацупена. Хванах Диего да гледа към нея странно. После осъзнах, че Тор и Рейчъл се гледаха по абсолютно същия начин от както тръгнаха.
Седнах до него.
- Харесваш ли я? - попитах.
Диего подскочи. Погледна ме изненадано. Сякаш току що разбира за присъствието ми
- Не - бързо каза. - Естествено, че не. Откъде ти хрумна? Не харесвам Лена!
Повдигнах вежда насреща му.
- Откъде знаеш, че говоря за Лена?
Целият почервеня.
- Аз... не знаех... аз не... - заекна.
Накрая въздъхна примирено.
- Да, наистина я харесвам. Но тя явно ме мрази! Не мисля, че имам някакъв шанс с нея. Ако ѝ призная чуствата си ще ми се изсмее в лицето!
- Лена не те мрази - възразих.
Диего продължи, сякаш не бях казала нищо.
- Освен това аз съм готиния. Сваляча. Ще реши, че просто искам да я използвам. И тогава вече, ако не ме е мразила, ще ме ненавижда! Не, най-добрия, и сигурен вариант е да не ѝ казвам нищо и тогава поне ще си говорим.
- Ако наричаш заяждането, говорена - подхвърлих.
Той ме погледна жално.
- Обещай, че няма да ѝ кажеш.
- Това ще си остане само между нас - казах.
Момчето се отпусна.
- Ще си лягам - каза, препреди да стане от земята.
Около огъня вече имаше по-малко души. Бях останали само Шейн, Волфанг, Евридика и аз.
Ева седна до мен. Погледна ме с дълбоките си очи и се усмихна.
- Радвам се че дойде Ариана. В последно време нещата бяха доста... напрегнати.
- Защо? - попитах любопитно.
Леко се намръщи.
- Минаха няколко месеца от намирането на Циан. Всички се чуствахме като в застой. А после дойде ти и... оправи нещата.
Забелязах, че докато говори си игра с някакво растение. Беше доста разсеяна.
Въпреки това почуствах леко задоволство от думите ѝ.
Изведнъж скочи на крака.
- Време е да си лягам - понесе се все така нежна и ефирна. Приличаше на някое листо, което всеки момент ще бъде повяно от вятъра.
Нейното място бе заето от Шейн. Огледах се за Волфанг, но него го намаше.
Той ми се усмихна.
- Вождам, че си спечели сърцата на доста от групата ни.
Отвърнах на усмивката.
- Не преди те да спечелят моето.
В отговор ме целуна кратко, но страстно. Отписнах се в прегръдката му. Започнах да се унасям. Последното, което чух преди да заспя беше "Обичам те".