Книга 1: Светлина и Мрак

Глава 14

Събудих се в спалния си чувал. Бях леко схваната, но иначе не беше толкова зле.
Надигнах се и се измъкнах от топлата завивка. Видях Каролайн да рови в чантата си. Волфанг си тананикаше някаква песочка и си пишеше нещо на нотен лист. Сарафина седеше на един дънер на няколко метра от лагера ни. Държеше скицник и рисуваше. Имаше съсредоточено изражение, но и недоволно. Изведнъж го захвърли на земята и му обърна гръб, сърдито.
Взех го от земята и внимателно го почистих. Погледнах го. Имаше наскопосано нарисувана птица.
Седнах до нея.
- Какво ти е направил скицника? - шеговито попитах
Тя го взе и погледна тъжно рисунката.
- Винаги съм искала да рисувам, но... Не ме бива.
- Хей, не се отказвай! Продължавай да опитваш и ще стане!
Погледна ме нещастно.
Приличаше на някое кученце, изхвърлено под дъжда.
- Дай да ти покажа - тя ми подаде молива. - Какво искаше да нарисуваш?
- Ястреб - каза засрамено
Вниманието започнах да оформям огромните му криле и клюна. Сарафина гледаше като омагьосана.
- Сарафина...
- Наричай ме Сара - каза и ми се усмихна. - Не знаех, че си художничка.
- Това ми е просто хоби.
- Но ти си добра! Трябва да се развиваш! - възкликна.
- Звучиш като г-жа Торв.
- Коя?
- Учителката ми по рисуване - уточних аз. - Повтаря ми това постоянно. Според преувеличава, но...
- О, напротов! Трябвало е да я послушаш!
Усмихнах се печално.
- Малко е късно за това, не мислиш ли?
Тя също стана тъжна.
- Това е един от минусите да си част от смахнатата ни група.
Огледах хората пред нас. Стори ми се, че един липсва.
- Къде е Изолт?
Сара просто сви рамене.
- Не знам.
- Не се ли притесняваш!? - изненадах се аз.
- Спокойно. Изчезва постоянно. Обикаля наоколо и дебне за опасности.
Хм... Изолт беше последното ми изпитание. Най-трудното от всички.
- Ще дойде - увери ме Сара.
През следващите 10 минути ѝ обяснявах как да рисува и да поправя грешките си.
Тогава коремът ми изкъркори. - Има ли нещо за ядене? - попитах.
Момичето кимна.
- Изчакваме всички да станат.
Обърнах се към лагера и видях, че почти всички сноват наоколо и проверяват бягажа си. Само Уил и Циан още спяха.
Тъкмо щях да питам Сарафина за магията която направиха вчера и изникна Шейн.
- Хей - поздрави. - Може ли да ти я открадна замалко? - обърна се към приятелката ми. Тя се усмихна широко.
- Разбира се! - след това се обърна към рисунката, която бяхме започнали.
Шейн ме хвана за ръката и поведе към дърветата.
- Искам да ти покажа нещо!
Не се отдалечихме много от групата, но достатъчно за да не ни вижда. Не можах да здържа глупавата си усмивка.
След малко стигнахме до една прекрасна горска поляна. Явно сме се отдалечили от града повече от колкото предполагах.
Не можех да спра да я гледам. Никога не бях виждала подобно нещо на живо. Камерите никога не биха могли да пресъздадат тази дива свобода, която почувствах сега.
Обърнах се към момчето до мен. Гледаше ме с усмивка и щастливо изражение.
- Харесва ли ти?
- Останах без думи!
Приближи се до мен и ме целуна. В началото нежно, но после се задълбочи...
- Хей, влюбените гълъбчета! - провикна се някой, изваждайки ме от райския свят.
Обърнах се посока на гласа и видях Уил да ни се хили насреща.
- Беше трудно да ви открия. Мислите ви бяха много разпилени!
Изгледахме го намръщено и той се ухили още повече.
- Време е за закуска! - обяви и се обърна да върви към лагера. Ние го последвахме, хванати за ръце.
Когато стигнахме ни раздадоха по една купа с овесена каша. Беше по вкусна от колкото очаквах.
- Какво е това? - попитах.
Шейн се усмихна широко.
- Ориз с млако и захар.
Погледнах храната и наистина имаше ориз.
След около 15 минути, когато всички се наядохме, отново тръгнахме на път.
Беше малко изморително, но цареше веселба и веселие. Така, без да се усетя бяхме вървели цели два часа и половина.
Излязохме на някаква магистрала. Не бях много наясно с пътищата и за това не знаех къде се намираме.
Спряхме за 10 минутна почивка и пак дръгнахме.
Изненадващо но слънцето не напичаше, а само надникваше изад някой облак.
Тръгнахме по шосето. Не ми се вярвале да извървим пътя до Лаз Вегас пеша. Попитах Ядар за това. Той се засмя.
- Не разбира се! Това са много километри.
- Тогава как ще стигнем до там?
Усмихна се и се пичеса по късата си прада.
- Пазителите ще ни помогнат. Винаги го правят. Имай търпение.
Вървяхме още половин час. Най-накрая стигнахме до някакъв автобус. Не изглеждаше стар, но не беше и нов.
- Ето го и него! - обяви Ядар. - Новият ни транспорт!
- Ще караме на смени. Аз съм първа - каза Каролайн и се качи на превозното средство.
Всички я последвахме.
Настанихме се по целия автобус. Аз седнах на една от средните седалки и се загледах в пустия пейзаш. Притежаваше необятност и сурова красота, която рядко се виждаше в големия град. Извадих скицник и молив и започнах да го рисувам. Бях начертала основните контури, когато усетих че потегляме.
Тогава разбрах, че моето място е тук. Сред тези хора. Само за 24 часа бях започнала да ги чуствам като семейство.
Усмихнах се. Моето ново и чудато семейство, което сега щяхме да допълним с още трима членове.