Книга 1: Светлина и Мрак

Глава 15

Явно съм заспала по пътя, защото когато се събудих навън беше тъмно и всички останали спяха.
На шофьорското място беше Лена. Изглеждаше изморена и имах чувството, че всеки момент ще заспи.
Тя имаше черна, къдрава коса стигаща почти до кръста ѝ.
Размърдах се и станах. Седнах до нея.
Тя ми се усмихна уморено.
- Защо си будна? Трябваше да спиш.
Вдигнах рамене.
- Просто се събудих, видях че скоро май ще заспиш и реших да дойда и да те питам дали не искаш да те сменя.
Изведнъж тя изправи гръб, стисна волана и придоби упорито изражение.
- Не - отсече. - Ще се справя!
Повдигнах вежда.
Сега разбрах защо Диего толкова харесва Лена. Той беше уверен, че винаги е прав, независимо дали е вярно. А Лена осъзнаваше кой е прав и кой греши, но никога не би си го признала, и щеше да се бори до последно за да се защити.
- Спокойно, тигрице - казах усмихната. - Просто искам да помогна.
Като че ли се отпусна малко.
- Благодаря! Просто мразя, когато другите ме подценяват!
Огледах хората в автобуса.
- Не мисля, че някой тук е за подценяване - казах тихо.
Лена се усмихна мрачно.
- И представа си нямаш!
След няколко минути неловко мълчание, аз се опитах да разчупя леда.
- Каква е силата ти? Не мога да ги запомня всичките.
Усмивка полази по лицето ѝ.
- Аз съм полу-русалка. И преди да попиташ - не, не се преобразявам всеки път щом се докосна до вода.
- А как? - полюбопитствах.
- За да се бреобразя трябва аз да го поискам. Или цялото ми тялото ми да е във вода, или поне по голямата част.
- Интересно... - промърморих. - А на другите?
Тя се засмя.
- Много си любопитна! Но, съжалявам, не мога да ти дам информация. Просто всеки си има специфично устройството на силите си. Ако искаш да разбереш, трябва да ги попиташ лично.
Въздъхнах разочаровано. Исках да науча повече!
Върнах се на мястото си и извадих скицника си.
Замислих се какво да нарисувам. Но главата ми беше празна. Сетих се за думите на г-жа Торв "Не мисли, Ариана, почуствай го!". Реших да послушам съвета ѝ.
Допрях молива до листа и си поех дълбоко дъх. 
Задвижих ръката си, молива ме водеше.
Не знам колко време съм рисувала, но когато свърших се бе получили момиче-ангел, заровило глава между коленете си.
- Хей - Шейн седна до мен. Усмивката му посърна, когато видя рисунката. - Какво...
- Шейн, аз... - започна Фанг, който бе до мен, но замръзна.
И двамата се взираха в   момичето-ангел като омагьосани.
- Но - започна Шейн. - Това съм аз...