Пушенето не винаги вреди

Part 33

   Стояхме си там, сгушени едни в друг и не исках нищо друго. Не ми трябваха нито други хора, нито лукс или адреналин. Не се нуждаех от нищо друго, освен от него в момента. Бях спряла да мисля за всичко, просто се оставих на усещането. Думите, които ми караха да се разтопя, усещането, че той споделя моите чувства. Позволих си да спра да се съмнявам в себе си в този момент. Да, това беше ТОЙ, да и той ме обича. Обича ме и толкова.

Толкова ми беше трудно да се разделя с него вечерта. Исках да останем отвън цялата вечер, може би и още малко. Но Саске трябваше да спи, имаше толкова голяма нужда от сън. Можех да го видя в очите му, които все по-трудно стояха отворени. Вероятно не беше спал предишната вечер, вероятно имаше огромна нужда от почивка.

Когато отворих вратата на дома си, мама стоеше встрани, седнала на стълбите. Имаше чаша какао в ръцете си, а лицето й беше толкова сериозно. В момента замръзнах на мястото си. Очаквах да започне да ми се кара, че съм била навън. Дали ни е чула, какви неща наговорох. Вероятно умира от срам в момента. Целувах се със Саске преди миг на вратата, докато го изпращах. Ужас, дали е много разочарована.

Бавно се приближих гузно до нея и седнах на свободното място. Обичахме да правим това, още от както бях малка. Отваряме вратата и слушаме как вали или просто си говорим там. Но този път не съм сигурна, че искам да чувам разговора, който предстои. Очаквах какво ли не, но не и това, което всъщност се случи:

- Горкото момче..- прошепна мама тихо, дърпайки ме още по-близо до себе си.- Изглежда толкова безгрижен и спокоен, а в главата му е торнадо.

- Съжалявам, знам, че съм лоша дъщеря..- започнах аз, още преди да стигне до темата.

- Сакура, няма за какво да се извиняваш. Гордея се с теб, станала си толкова удивителна госпожица. Аз трябва да се извиня, че чух разговора ви и останах, за да го слушам. Това, което му каза, не мога да повярвам, как успя да измислиш думите. Миличката ми...

Тя ме прегърна, а аз стоях като гръмната. Не очаквах нещата да се развият така, а още по-малко да чуя това. Разбира се, че се радвах да го чуя, но все пак беше странно. Може би майка ми беше по-адаптивна от мен. Наистина ли бях казала нещо толкова хубаво. Казах това, което мисля и дори се притеснявах, че е напълно не на място тогава. А тя ми казваше, че се гордее с мен.

- Дали съм помогнала поне малко?- промърморих тихо аз, лягайки си на краката й.

- Повече от малко. Ти му даде човек, на когото може да разчита. Сигурна съм, че той за първи път разказва историята си на някого. Личеше си, а ти я прие и го утеши много добре.- усмихна се тя, докато галеше косите ми.

- Казах много силни думи, мамо. Ами ако не мога да ги спазя.

- Толкова си малка, а така отговорна. Ще ги спазиш миличка, стига той да ти позволи.