Jimin: Two Halves [СПРЯНА]

XXI

Не разбирах... наистина не разбирах. Защо Джимин започна да се държи така?

Поредният вик от оттатъшната стая. Или по-точно крясък за помощ. Това започна да се случва всяка нощ. Точно 3 дни след като ми призна, че е бил тормозен, Джимин започна да има проблеми със съня. Всяка вечер, към 3.30 - 4.00 той се събуждаше с крясъци. От един и същи кошмар, който така и не пожела да ми разкаже. Независимо колко го молех, Джимин казваше "не е важно". И все пак се събуждаше разплакан...

Запалих нощната лампа и погледнах часовника. 3.45. Хайде пак... Станах от леглото и с бърза крачка се запътих към стаята, в която спеше.

Отворих вратата на стаята рязко и го заварих гърчещ се. Сякаш се опитваше да се измъкне от нечия невидима хватка. Незабавно седнах на леглото и го хванах за раменете, опитвайки се да го задържа на едно място.

- Аз съм виновен.- изрече Джимин докато се въртеше.- Съжалявам, съжалявам!

Поех дълбоко въздух и го разтърсих.

- Джимин, Джимин, успокой се. Това е само сън.- успокоявах го, но сякаш думите ми изобщо не го достигаха.

- НЕ! Не ме оставяй!- викна той като веждите му се сбърчиха. Поне спря да се върти. Сега просто изглеждаше съкрушен. Сълзи намокриха бузите му. Защо всеки път тази гледка караше сърцето ми да се свие? Не можех да го гледам как страда.

- Хей.- казах нежно, забърсвайки сълзите му. - Аз съм тук. И няма да те оставя.

Джимин потрепери и още сълзи се търкулнаха по порцелановите му бузи, намокряйки всичко, което докоснеха, включително възглавницата.

- Джънгкук... не ме мразѝ... моля те.- каза едвам с треперещ глас. Въздъхнах. Не знаех какво се случва, но този Джънгкук имаше пръст в това. Джимин не за първи път назоваваше името му по време на кошмарите си. Щеше ми се да помогна, но нямаше как...

Наведох се към него и го целунах по челото. Беше студен.

- Сигурна съм, че не те мрази. Не се притеснявай.

Тогава Джимин отвори очи. Бяха червени, вероятно заради сълзите му. Гледаше ме толкова тъжно... Не знаех дали още не сънува, затова го попитах:

- Добре ли си?

Той не отговори веднага. Просто ме гледаше с воднистите си очи, опитвайки се да задържи сълзите си. Но след това просто затвори очи и малките капчици последваха водните пътечки надолу към възглавницата. Той покри лицето си с шепи.