Пушенето не винаги вреди

Part 31

   Умирах от срам, но все пак успях да протегна ръка и да хвана неговата. Може би положението ми се оправяше, щом бях способна на нещо подобно. Поведох го към верандата, където имахме масичка и столове. Отдавна не бях стояла тук, още по-малко с момче. Сега трудната част беше разговора да започне. Той се надяваше на мен, затова не можех аз да очаквам помощ. Как може да е толкова трудно да избереш въпрос? Главата ми беше пълна с такива.

-Какво беше детството ти?- проговорих накрая, усмихвайки се сковано.

Саске се засмя. със сигурност знаеше какво целя и това някак си му даваше кураж. Но бах започнала с глупав въпрос, който беше толкова заобикалящ темата.

-Имах нормално детство, но това може би беше благодарение на брат ми. Винаги се влачех подире м и исках да излизам с него.

Виждах колко му е признателен в този момент. Имаше една съвсем малка усмивка на лицето си, докато си спомняше всичко това. Сякаш отваряше портата към миналото и виждаше нещата отстрани.

-Чак към пети клас ме изрита и то вероятно за да си намеря собствени приятели. По онова време вече бяхме забравили какво е да имаш семейство. Баща ни се прибираше веднъж на три месеца и то за два дни. Винаги беше изморен, знаеш как е. Трябваше да пазиш тишина, да не му говориш изобщо.

Кимнах. Разбирах какво има в предвид, въпреки, че никога не ми се е случвало подобно нещо. Аз имах страхотни родители.

-А ние бяхме хлапета, не можехме да знаем какво ще се случи. Караха се всяка вечер, когато си беше в къщи. След това спряха да се виждат изобщо. Развод и ние останахме сами. винаги е бело така, но най-после го направиха официално. Майка ни вероятно ни мисли за виновни за всичко това. Не помня някога да се е държала с някого топло. Тя винаги е била студен човек.

-Никога?- ахнах аз, приближавайки се едва към ръба на стола си.- Значи вие с брат ти сте израснали сами. Само двамата?

-Да. Баща ми вече намира все по-рядко смисъл да се прибира. Секретарката му вероятно готви по-добре от мен.

Той сви рамене и се загледа настрани. Не можех да кажа нищо, не исках да сгреша. Навлажних устни, но не ги размърдах. Опитвах се да се усмихна, но приличах на озъбено чучело. Как може човек като мен, с хубави родители и детство да каже нещо тук. Тогава най-после се усетих. Той не искаше да утешавам, не искаше мнението ми толкова много. Искаше просто подкрепа, искаше да го изслушам. Не му бяха необходими думите, а човек до него. Протегнах се и тихо стиснах ръката му, а той най-после ме погледна. Усмихна се едва, но това ми стигаше.

-Винаги сме били аз и Ита срещу всички. И ето ти, че онази жена се появява сега. Точно когато най-после всички сме добре. Не съм я виждал от години. Сякаш е надушила, че сме щастливи.

-За какво говорихте?- прошепнах едва.

-Искаше доклад. За татко, за Ита, за мен. Какво съм си мислел, че правя с теб в стаята. Защо не съм проявявал уважението, което заслужавала.- той гневно прехапа долната си устна.

-Скарахте ли се?- поех си дъх аз, сякаш за първи път.

-Тя дори не заслужава да разговаря с нас. Господин Учиха my ass.- изсъска той тихо.- Дори не си струва да се ядосвам. Не трябва да ми пука...