Jimin: Two Halves [СПРЯНА]

XVIII

Изведнъж телефона ми отново завибрира. Джимин направи отегчено изражение и се размърда.

- Оф, пак този нещастник...- измрънка си той под носа и измъкна телефона от под гърба си.
Повдигнах вежда в недоумение.

- Дай ми телефона!- викнах.

Джимин се смръщи и отвърна:

- Не искам.

Ченето ми падна. Какво значи "не искам"?! Какво е това поведение?!

- Джимин... - казах, като в гласа ми се четеше, че ми беше писнало от глупости.

Той подбели очи и ми връчи телефона. Погледнах екрана. Мин Хо. Завъртях се с гръб към леглото и тръгнах да натискам зелената слушалка.

- Не искам да говориш с него.- измрънка Джимин малко преди да вдигна. Сърцето ми забърза. Ревност ли беше това? Нима планът вече работеше?

Опитах да игнорирам желанието да си усмихна и просто вдигнах.

- Ало, Мин Хо?

Мълчание.

- Ало? - повторих. Изведнъж чух тежко дишане.

- Мей... няма я. Не мога да я намеря! Не знам какво да направя!  Търсих я навсякъде! Няма я! Какво ще правя! Нашите ще полудеят!

Премигах объркано.

- Мин Хо, успокой се. Дай по-бавно. Какво стана?

- Сестра ми. Няма я. Скарахме се и тя явно е избягала от нас. Само на седем е, а е почти полунощ. Търся я от час, но не я намирам. Идея си нямам къде е!- звучеше пред нервен срив.

Това беше лошо. Много лошо.

- Обади ли се на полицията?

- Да, но още не са пратили никой да я търси.

Поех дълбоко въздух.

- Идваме, само ми кажи адреса.... ясно.

След това затворих и отворих гардероба, за да си тръся дрехи.

- "Идваме" ли каза на този идиот?- попита изведнъж Джимин след дълго мълчание.

- Да.- отвърнах машинално, докато ровех из дрехите си.

- Интересно... защото аз няма да се мръдна от тук.- обясни той и скръсти ръце.

- Джимин... сестра му се е изгубила някъде...

- И как това ме засяга? Ако му бях сестра и аз бих избягал...