Пушенето не винаги вреди

Part 13

 - Ами.. доста дълго стоя седнала в мен... Не съм от желязо...трябва да се успокоя малко..

Той ми намигна, а аз се смутих. Отново погледнах надолу, но не и там, където той си помисли, че гледам. Надигна брадичката ми и ме целуна меко, след което се отправи към момчешката тоалетна. Затворих очи, опитвайки се да не припадна. Какво да мисля сега? Той не влезе с мен, но ми даде толкова сладко оправдание, че не мога да му се сърдя. Ох, стига съм мислила... часа ще свърши.. Или да го изчакам? Не, не, не! Влизам в час.

Май трябваше да го изчакам. Отворих вратата и всички впериха погледите си в мен! Мамка му, не бях влизала от три часа.. А последно, когато излязох, Ино крещеше. А сега от класа липсвахме само ние със него. Какво ли щяха да си помислят! Не ми пука! Да аз мога да спя със Саске, той ми е гадже... май...

- Благодаря, че благоволихте да се върнете, госпожице Харуно.- усмихна ми се Какаши.

- Съжалявам, не се чувствах добре.- промърморих аз и се насочих към мястото си.

Ино беше седнала на последния чин, явно беше много гузна. А аз сега се насочвах към нещата си, което бяха самотни. Неловко си беше, когато всички те гледат. Седнах и секунда по-късно, Хината беше до мен. ТЯ все така ми се усмихваше, готова да чуе клюките:

- Какво стана?- миличка, но толкова лукаво любопитна.

- Ами... нали няма и ти да викаш?- прошепнах аз.

- Разбира се, стига да не кажеш, че сте били досега заедно.

Аз направих гузна физиономия, а тя разшири очи. Е, не започна да вика, но изкачвателно и строго ме гледаше.

- След часа...- умолително я погледнах аз.

- Няма да стане...- усмихна се тя, но се обърна към вратата, когато Саске влезе.

Той беше доволен, усмихнат и все пак напълно спокоен. Е, не широко ухилен или нещо. Просто си личеше, че е доволен, колкото и безизразно да беше лицето му. Очите му шареха. Смъмри нещо и тръгна да сяда. Аз не откъсвах очи от него. Той също ме гледаше... и целия клас нас. Гледах го, толкова чисто детски влюбена, че когато се разминахме, видях... че съм пропуснала да забележа бележката. Той беше оставил нещо на тетрадката ми. Малко листче... отворих го, Хината веднага се спусна да наднича. Беше някаква бележка от магазин, автомото части... Защо ли не се учудвам. Но на гърба имаше нещичко и за мен. Думите ме накараха да изтръпна:

" Когато си готова... покажи на тея идиоти, чии съм..."

О, господи!!! Какво си мисли той! И все пак, толкова беше мило и готино... но как очаква от мен, да направя аз онази крачка... Как да тръгна към него, знаейки, че всички гледат и да го целуна... или просто да отида до него... не мога!!! Страх ме е. Чакай малко, от какво точно ме е страх? Нямам представа.. просто знам, че умирам от страх. Искам това да стане, но не мисля, че съм способна да се преборя сама за него. Не може ли просто той да дойде до мен. Просто той да ме целуне пред всички. Защо трябва да съм аз...

Колко готина ще изглеждам в очите на всички. Аз, Саске... Звънеца ще бие и аз ще стана. Ще се изправя и ще тръгна към него. С бавни и секси крачки и после... после ще се спъна. Най-вероятно. Или ще го погледна в очите и ще избягам през вратата. Какви ги мисля, аз съм си стръхла. Най-вероятно ще се спъна, дори и да събера куража, които нямам. И все пак... аз вървя към Саске, гледам го в очите, а той се подсмихва. Стигам до него, а той засиява, доволен и горд със мен. И после се навеждам и го целувам. В паниката си, дори няма да умеря устните му... Или ще ги умери той.. и ще ме притисне в себе си... а целия клас ще припадне...

Сакура! Върни се на земята! Слез и помисли! Аз да покажа на всички, чии е той. Мой? Да, мой е... но първо трябва да се докажа... мамка му, не мога...

Звънеца би, а аз си останах на мястото. Умряла от страх! Стоях със затвори очи и се молех, той да дойде при мен. Но не, той просто стоеше на чина си и се подпираше. Не можех да прочета нищо в очите му, а гледаше към мен. Погледнах го за кратко и бързо се извърнах напред. Какво да правя? Отново го погледнах и ясно му показах с поглед, че ме е страх, че не мога да го направя. Но той не промени лицето си. Продължи да ме гледа, сякаш се опитва да ме даде кураж. Хайде, Сакура, стани! Стани! Размърдай се! Надигни се, дявол те взел...

Но Сакура не стана. Не успях да се надигна, просто продължих да го гледам, молейки го да направи това вместо мен... Бях на път да се разплача, но той все така настоятелно ме гледаше. Ето, започна часа, но аз продължавах да хвърлям погледи към него. По средата на часа, той вдигна ръката си и едва докосна устните си с палец. Това намек ли беше? Да, знам, че ги искам. Опитва се да ме изкуши... Да ми даде стимул. Но аз съм пъзла!!!