Alone | myg×pjm ✔

02

   Защото бе като леда.

   А леда бе неговото Аз.

   Това, което го правеше жив, заради което живееше.

   Единственият му враг бе огъня. Но Джимин никога нямаше да му позволи да разруши съществуването му.

На вратата се почука силно, шума, изкарвайки лекаря от мислите му. Той седна отново зад бюрото си и разреши на човека да влезе. Показа се един от стажантите с видимо разтревожена физиономия. Момчето дишаше тежко сякаш го гонеха вълци и след няколко секунди сапфирените му очи срещнаха тези на Джимин, някакъв странен отблясък, проличавайки в тях. Момчето си пое дълбоко дъх, след което заговори.

   - Доктор Пак, охраната на границата доведе нов субект!  Ухапан е от четиридесет и осем часа, но няма никакви симптоми на заболяването.

   Лекарят се изправи рязко от удобния стол, приближавайки се до момчето, двамата, отправяйки се към секция N1, където се държаха новите "придобивки". Джимин вече изгаряше от нетърпение да види с какво чудо на природата се бяха сдобили.

~~~

   Име: Мин Юнги
   Пол: мъж
   Възраст: 23 години
   ДНР: 09.03.3953
   Роден град: Тегу
   
   Всеки ден щом слънцето се покажеше на небосклона, озарявайки всичко наоколо тъмнокосото момче повтаряше тези данни веднага щом отвореше очи. Това се бе превърнало в основна част от ежедневието, нещо, което не понасяше, ала с което до толкова бе свикнал, че не можеше без него. Тези думи бяха като ритуал, начин да помни себе си, да знае кой е, от къде идва. Да не забравя себе си, защото ежедневието му така и не му позволяваше да води нормален живот. Всъщност едва ли някой оцелял водеше нормален живот. А какво трябваше да се разбира под думата "нормален"? Обикновен? Скучен? Безличен? Юнги не знаеше. Но това, което знаеше бе, че различните хора водят различен начин на живот и ако за едни това нормално бе купчина документи и затвор в малък квадратен офис, то за други то се изразяваше във спускане по водопади в джунглите. И може би съдбата бе отредила това да бъде неговото "нормално". Да се събужда от първите слънчеви лъчи, светещи неприятно в очите му, да нощува под звездите на върха на почти разрушена сграда. Да обикаля горите с кама в ръка, пистолет на кръста и няколко ножа в раницата. Да гладува по цели седмици, чудейки се по какъв начин да си набави храна. Може би съдбата бе видяла силата му и бе решила да го подложи на изпитание за търпение, храброст и безсърдечие. Защото никой сърдечен човек не бе способен да забива камата си в челата на заразените с подобна скорост и точност без да се замисли и всеки такъв би изпитал вина след това. Ала Юнги бе доволен и щастлив от делата си, колкото и грозни да бяха.
   Момчето се бе надвесило над малко поточе, търкайки старателно ръката си. Преди ден бе получил ухапване от инфектиран поради невнимание, но най - учудващо бе, че нито един от симптомите не се бе появил. Юнги бе загубил двама другари заради инфекцията и знаеше, че действието ѝ бе по - бързо от това на всеки друг вирус. За броени часове изключваше функциите на всички органи, спираше деленето на клетките и атакуваше нервната система, свързвайки се с за минути с точно определен нерв, който включваше двигателните функции на тяло, създавайки илюзия, че е живо. Но единственото живо в него бе вируса, контролиращ нервната система и изпращащ вълни до мозъка, съдържащи информация за предвижване и заострено обоняние, позволяващо им да различат хората от техните. И при подобен процес се предполагаше, че Юнги вече трябваше да бъде един от тях. Дори когато затвори очи предишната нощ не очакваше да се събуди на следващата сутрин. Но се събуди. По - здрав от всякога, с правилно функциониращи органи. Дори се гледа петнадесет минути в огледалото на една кола, за да се увери, че това е той, с всичкия си и жив.
   Но въпреки това раната от ухапването не бе от най - леките и определено щеше да оздравее трудно. Проклетникът за малко да го остави без ръка... Момчето потопи кърпа във водата, след което внимателно започна да промива раната. През годините самотен живот и безброй рани се бе научил да прави лечебни лекарства от билки, които наистина успяваха да накарат раните да заздравеят по - бързо без да оставят белези. Майка му бе собственик на малко магазинче за билки преди и той обожаваше да седи там с часове, да се наслаждава на прекрасния аромат и да слуша майка си, разказваща му за лечебните свойства на всяка една. Явно имаше и полза... Силната болка изкара Юнги от унеса му, бе притиснал раната прекалено силно. Отдръпна кърпата и отново я потопи във водата, измивайки кръвта, след което започна отново да я промива. Когато бе готов остави кърпата на страна и изкара от раницата си малка кутийка, отваряйки я. Бе останал съвсем малко от мехлема, затова си записа наум, че скоро трябваше да събере билки. Взе малко количество с пръстите си и внимателно го размаза около раненото място. Усещаше пареща болка, която с всяка изминала секунда се засилваше, ала той стискаше зъби. Чу шум, който го накара да спре деянието си. Застана неподвижно, притаил дъх, напълно съсредоточен върху звуците около него. Отново го чу. Идваше от храстите.
   Мин Юнги прибра кутията в чантата си, върза сивия си суитшърт около кръста, оставайки по бяла широка тениска. Сложи чантата на гърба си и тръгна в противоположната на шума посока - към гората, неговата територия. Щом навлезна в пределите ѝ започна да бяга, маневрирайки умело между дърветата. Чуваше стъпки зад себе си, равномерни и бързи, което доказваше, че преследващия го не бе заразен. Мислеше си, че бе единствения оцелял в този район, но изглежда се лъжеше. Тези зад него определено бяха с всичкия си. Момчето продължаваше да бяга, слабите му крака, движейки се с невероятна скорост. Очите му дебнеха из всеки ъгъл за потенциално скривалище, но точно в тази част нямаше нищо. Изведнъж пред него изскочи мъж в  камуфлажен костюм, държащ оръжие, карайки го да спре рязко.  Краката му трепереха от умора и глад и той коленичи, дишайки тежко. Усети как този, който бе гонил се приближаваше. Надигна глава, оглеждайки се - бе ограден от всички страни нямаше шанс да се измъкне.

   - Номер две! - провикна се силен мъжки глас, но Юнги не успя да разбере чий бе.

    Главата му отново бе наведена, а ръцете му бяха вдигнати нагоре, чувстваше се като престъпник. Усети силна болка в рамото си, която накара цялото му тяло да изтръпне, сякаш бе ударен от ток. Падна на земята, замъгленото му зрение, успявайки да долови как всичко започва да се върти. Накрая светът около него стана черен.
~~~

Хееееейййй! Ето я и втора глава! Надявам се да ви хареса! Благодаря ви страшно много за интереса, който проявихте към историята, ще дам всичко от себе си да го задържа до края! 💖💖💖💖 Моля ви, коментирайте и гласувайте ако главата ви е харесала страшно ми е любопитно да видя мненията ви!💕💕💕 Надявам се да продължите да давате много любов и подкрепа на историята, защото наистина полагам доста труд в писането ѝ. 💙Благодаря ви! 💘💘💘

Love ya! 💟💟💟