Пушенето не винаги вреди

Part 11

   Поклатих глава. Не съм толкова смела. Аз съм най-голяма страхливка на света. Сведох глава и загледах ръцете му. Господи, колко съм жалка. Извикай му го, хвани го, целуни го ти! Събори го на земята и не го пускай. Това би ми казала Би, но това не мога да направя. Той вдигна лицето ми към него и аз съзрях прекрасната му усмивка. Гледаше ме толкова мило, толкова притеснено и дружелюбно...

- Саку, мои познат ли харесваш?

- Не...

- Мой приятел?- продължи да налучква той.

- Не...

- Мой неприятел?

- Не...

- Мен?- той го каза толкова смутено, толкова срамежливо, нима беше способен на това.

   Сега вече ми причерня наистина. Очите ми се разшириха, сърцето ми заби със 360 удара в секунда. Щеше да се пръсне от притеснение. Разтреперих се... ръцете ми, които уж бяха отпуснати на краката, сега едва ги докосваха. Дори ченето ми затрепери. Започнах да дишам толкова дълбоко и на пресекулки, че сякаш се давех.

- Саку, сърцето ти ще изскочи. Добре ли си.... нима наистина съм аз....

   Не можех да му отговоря. Толкова ме беше срам. Усещах, как сърцето ми се опитва да ме помести и реших да го последвам. Опитах се да стана, но той ме хвана за ръцете. Сега наистина държеше ръцете ми. Беше хванал дланите ми в неговите и нежно ги държеше. Сигурна съм, че гледаше в очите ми, но аз не поглеждах натам. Ако го направех и видех, че той ме гледа, чакайки отговор, щях да получа инфаркт. Опитах се, да тръгна, но той не ме пусна. Дръпнах ръцете си, но той ги хвана още по-здраво. Дръпна ме към себе си и не ме пускаше. Искаше отговор. Добре, че наблизо нямаше вода...

- Сакура, мен ли харесваш?- настоятелно попита той, гледаше ме, сигурна съм.

- Аз... ъъ... мм.....

- Сакура, успокой се, това съм аз...

   Той пусна едната ми ръка и повдигна лицето ми. Искаше да го погледна, аз също исках, да видя как ме гледа. Срамежливо повдигнах поглед към него и срещнах очите му. Те бяха толкова притеснени. Веждите му бяха нагънати, устните му стиснати. Отново затвори очи и се опитах да диша, да дишам... трудно ми беше.

- Колко съм глупав. А аз какво казах преди малко.."Поне да се беше случило!!!" ...

   Той не успя да довърши, защото аз отново се опитах да побегна. Обърнах се към вратата и се опитах да се измъкна. Не ми се получи. Той ме държеше и отказваше да ме пусне. Ръката, която държеше моята се бе изпънала и отказваше да ме пусне. Той я сви, дърпайки ме към себе си. Аз се блъснах в тялото му... и докато усетя, къде съм, той повдигна брадичката ми. Господи..... целуна ме. Той ме целуна!!! Затворих очи и спря да мисля, спрях да дишам. Виеши ми се свят... Но му отвръщах. Не мога да повярвам, аз целувах Саске Учиха!!! Той толкова нежно докосваше устните ми. Сякаш бях от стъкло и ако ме докоснеше по-силно, щях да се строша. Тогава аз изключих. Стопих се в ръцете му и се отдадох на усещането, което никога, за нищо на света, няма да забравя... Той ме придърпа още по-силно в себе си и ме обгърна с ръце. Усещах ръцете му, усещах устните му... усещах го... той беше тук, наистина беше тук.