Пушенето не винаги вреди

Part 10

   Той прехапа долната си устна и се наведе още по-близко до мен. Аз все още бях в прегръдката му, а сега пеперуди затанцуваха в стомаха ми. Той беше толкова близко, че чак ме болеше да е така. Исках в момента да ме целуне... да ме хване и да ме стисне и ... никога да не ме пусне. Толкова силно го исках. Той се наведе още по-близо и сега усещах дъха му по себе си. Вече не се усмихваше, по-скоро беше нервен, но надали по-нервен от мен. Ако сега не бе целунеше, то никога нямаше да го направи. Но не правеше нищо. Продължаваше да ме гледа.

- Какво правиш?- притихнала попитах аз, след като дълго време не свали поглед от мен.

- Опитвам се да преценя, дали мога да ти се доверя...- бавно каза той.

- Можеш...- прошепнах аз, едва дишах от вълнение.

Той се усмихна и кимна. След секунда, вече ме беше изправил на краката ми и ме водеше нанякъде. Дължеше ръката ми и ме дърпаше... Къде ме водеше? Защо не ме целуна? Сърцето ми се свиваше от болка... Той просто ме има за приятелче, което никога няма да целуне. Заизкачвахме се нанякъде, където досега не бях стъпвала. Това дали не беше пътя към тавана или към покрива? Вървяхме бързо, явно той нямаше търпение да ми покаже нещо... Какво ли?

Стигнахме до една врата и той спря. Хвана лицето ми в ръце и отново ме погледна:

- Доверявам ти си, с надеждата, че няма да ме предадеш. Ако някой чуе, ще е само от теб...

Този път беше сериозен. Аз бавно кимнах. Толкова бях притеснена, че не посмях дори да говоря. Досега да го бях целунала сто и двадесет пъти, но не съм толкова смела... а имахме толкова много възможности. Той дали осъзнаваше, какво ми причинява? Как да го осъзнае, като си мисли, че си падам по някого.

- Ела!- Той нежно хвана ръката ми и отвори вратата. Стоях зад него, но когато се изравнихме, очите ми светнаха....

Наистина бях на покрива, но това не беше обикновен покрив. Беше пълен с какво ли не. Имаше дори и цветя. Погледа ми се спря първо на тях, но след това видях и същественото. В единия ъгъл, някъде там сред нищото имаше мотор. Не знам как го беше качил тук, но беше ясно, че не беше цял. Сега го сглобяваше или го ремонтираше. Все още държах ръката му, стиснала я силно. Явно от вълнение не можеш наистина да осмисля, че не го пускам. Не исках да го пускам, да си призная. Беше ми толкова хубаво, да го държа за ръката. Направих няколко крачки напред, но не към мотора, а към цветята. Имаше толкова малко цветя, но изглеждаха като градина. Общо може би бяха към десет, но бяха пълни с цветове. Усмихвах се едва, но не съм сигурна, кое ми даваше това приятно усещане. Неговите цветя, галещи нослето ми с аромата си или неговата ръка, все така държаща ме.