Тичах по коридорите на болницата и търсех стаята 311. В тази стая трябваше да се намира Алек. Надявах се да видя някого от семейството му. Пред мен се появи Джордан Верлак с тази негова ужасяваща усмивка, която ненавиждах. Погледнах вратата, до която се намирахме. Имаше табелка с надпис "стая 311".
- Какво правиш ти тук? - Попитах Джордан и огледах добре коридора с надеждата да видя някой друг от семейството му.
- Какво толкова чудно има в това? Той ми е племенник. Интересува ме всичко, свързано с Алек и Себастиян. - Мразех, когато говори с присъщата за него надменност. Мразех всичко в него.
- Почти ти повярвах. Виж, не искам да бъда груба, но едва ли Алек ще се радва, че си тук. - Опитах да се въздържа.
- Точно ти не знаеш какво иска Алек. Грижа се за него и брат му от пеленачета, а ти го познаваш от колко? Седмица, две, месец? - Гледах го дълго време, чудейки се какво да кажа. - Ако искаш, може да влезеш да го видиш. Аз ще почакам тук.
Побързах да вляза в стаята, за да не се налага да гледам Джордан повече. Приближих се до вратата и я отворих.
Алек седеше на леглото си и говореше с някого по телефона. Беше облечен с блуза с къс ръкав и джинси.
Когато ме видя, затвори телефона и тръгна към мен. Зарадвах се да го видя жив и здрав. Прегърна ме силно.
- Добре ли си, идиот такъв? - Засмя се на това, което казах.
- Как ти изглеждам? -Освободих се от прегръдката му и го огледах от глава до пети.
- Прекалено добре. Казаха, че са те пребили, а нямаш и една синина. Пълен си с енергия. Притеснявала съм се напразно. - Алек ме погледна със свити вежди.
- Ти си се притеснявала за мен? - Очаквах да го каже с подигравателен тон, но той го каза напълно сериозно.
- Много ясно, Алек. На мен ми пука за теб. Защо се учудваш?
- Само дето не го показваш. Не беше до мен, когато Джордан реши, че брат ми е негова собственост. Не беше до мен, когато се скарах с майка си. Ти никога не си била до мен, когато съм имал нужда. Имам много приятели, които с радост биха били до мен в трудните моменти, но исках ти да си до мен. Жалко за мен обаче, че ти винаги беше заета със себе си. - Погледнах го с невярващи очи. Никога не съм очаквала да чуя нещо такова от него.
- Моята най-добра приятелка почина. А, чакай, тя ми беше единствената приятелка. За разлика от теб, аз имах само една приятелка, която загубих. Не можех да знам, че имаш проблеми с вашите. Ти не ми каза, а аз не чета мисли. - Казах това, крещейки.
- Да, тя е мъртва, но аз съм все още жив, а и аз също съм ти приятел. Толкова ли ти е трудно да свикнеш да не мислиш само за себе си? - Той също започна да крещи.
- Ако мислех само за себе си, сега нямаше да съм тук, нямаше да се кача на кола, при положение, че карам много зле и можех да се блъсна някъде, но какво толкова съм направила, нали? Това всеки от твоите приятели щеше да го направи. - Опитах се да говоря спокойно.
- Това е най-малкото, което можеше да направиш. - Усилията на Алек да се овладее, не бяха успешни.
- Уоу. Е, съжалявам, че не знаех какъв неблагодарен кучи син си. - Тръгнах към вратата. - Между другото Джордан е отвън, чака любимия си племенник и нищо чудно, че си му любимия, все пак сте като две капки вода.