Ноел
Стресът беше във въздуха. С приближаващите ми изпити и обтегнатите ми отношения с всички около мен, безпокойството ми се покачваше. Както винаги по това време на годината и този път всичките ми дънки сякаш се увеличаха с един размер напълно от нищото. Загубих апетита си и все по-често получавах главоболие от недоспиване.
Прекарах почти две седмици така, ядейки само по един или два пъти на ден и спейки по три-четири часа на нощ, без да се усетя какво се случваше. Едва когато едва не получих паник атака по средата на лабораторията по химия, докато Лара Джеферсън ме подканваше да погледна през обектива и да го опиша, разбрах колко бях затънала по собствена вина.
Професор Финигън ни беше поставил задачата и на двете, защото си партнирахме в неговия час. Обикновено се разбирахме добре - Лара обичаше да мързелува, а аз не понасях да работя в екип с някой по-неспособен. Тя ме наблюдаваше, правейки балончета с дъвката си, а аз се трудех усилено над микроскопа.
Този път обаче нещо в мен се пречупи заради натрупалия се в мен стрес и аз свих юмруци под масата, защото усетих как ръцете ми започваха да треперят. Бях изпила две чаши с кафе от сутринта и кофеинът започваше да влияе зле на нервната ми система.
- Майната ти - промърморих, поемайки си рязко дъх.
- Ъ? - Лара не ме беше чула.
- Майната ти - повторих с треперещ глас, изправяйки се рязко от стола си.
Натиках набързо учебниците си в раницата и, спъвайки се в чина, се запътих към вратата толкова бързо колкото можех. Тъкмо си докопах до дръжката на вратата и вече бях готова да я натисна, когато гласът на професор Финигън ме спря.
- Накъде така, госпожице Кингстън?
Обърнах се само за да видя как поне тридесет човека ме гледаха насмешливо. От това дланите ми се изпотиха още повече и гърлото ми пресъхна. Прокашлях се, преди да отговоря.
- Ъъъ... Може ли до тоалетна?
- С раницата? - професорът очевидно не беше в настроение днес.
Всички се засмяха. Усещането, че метален обръч стяга гърдите ми, ме изпълни. При това реших, че да се измъкна от всичко това и да се погрижа за себе си беше далеч по-важно от годишната ми оценка. Отворих вратата и излязох без да се обръщам назад. Тъкмо докато прекосявах коридора, звънецът изби и вратата от лявата ми страна се отвори. Сам едва не мина през мен в опита си да излезе от тълпата.
- Ноел! - възкликна, издърпвайки ме към един отдалечен ъгъл. - Какво правиш... с раница?
Усмивката му бързо се стопи и объркване превзе чертите му. Опитах се да си поема дъх, но не успях, затова се обърнах с гръб към него, за да не ме види как почервенявам. Той обаче беше по-бърз и ме сграбчи за ръката, придърпвайки ме към себе си.
- Виж... - опитах се да продължа, но безуспешно, защото вече бях започнала да треперя неудържимо.
Дробовете ми пламнаха и съзнанието ми блокира, докато се мъчех да измисля сносен отговор.
- Спокойно - погледът му за миг се плъзна по устната ми, която бях захапала до кръв. Прокара палеца си по нея съвсем леко, но това подейства, защото престанах да впивам зъбите си в нея. - Ела с мен.
Двамата инстинктивно се хванахме за ръце, докато той си проправяше път обратно към залата. Изчаках го до чина му, докато събираше нещата си, а след това двамата излязохме от сградата. Щом веднъж излязохме на чист въздух, където не ме обграждаха още стотици студенти, успях да си поема въздух. Вдишах дълбоко, изпълвайки горящите си дробове, и стиснах ръката му по-силно. Студът ме накара да спра да мисля, но едновременно с това започнах и да треперя по-силно.
Сам ме придърпа към себе си, загръщайки ме с якето си. Забих нос в гърдите му, вдишвайки от аромата му, и затворих очи. Съсредоточих се върху дишането си и се заставих да спра да треперя. Съвсем скоро успях да се успокоя поне дотолкова, че да се отдръпна от него.
Ако момчетата или Мак ни бяха видели, нямаше и съмнение какво щяха си помислят.
- Какво има? - гласът му беше дрезгав - Защо е всичко това?
- Просто последните седмици не се грижа добре за себе си и... - прокарах пръсти през косата си и понечих да съблека якето му от себе си, но той ме спря, хващайки ръцете ми отново. - Осъзнах, че има седмица до Коледа, а аз не съм пазарувала още. Никакви подаръци, нито дори представа какво ще купя на всички тази година. Обикновено се подготвям още месец преди това, но сега...
- Хей - той се усмихна насреща ми, - всичко е наред. Нормално е да забравиш, човек си. А и покрай тези изпити, как няма да-
- Мамка му, имам изпит утре! - ударих се по челото, искайки просто да пропадна в някоя дупка в земята.
Сам поклати глава и ме поведе към сградата на общежитията. Там оставихме нещата си в апартамента ми и решихме, че нямаше нищо по-спешно от това да купим подаръци на всичките си близки. Грабнах част от спестяванията си и, позволявайки му да увие ръка около кръста ми, поех по коридора. Надявах се само да не срещнем момичетата от онази сутрин, защото наистина нямах енергията да търпя подигравките им.
Докото обикаляхме магазините, Сам не ме остави и за миг, понеже се страхуваше да не получа отново паник атака. Примирих се с факта, че някой друг ден трябваше да му купя подарък, и го оставих да носи торбите и на двама ни.
На другата сутрин беше мъгливо и докато се запътвахме към сградата на кампуса, бях изключително благодарна на уличните лампи. Вървяхме в тишина, докато една кола не мина през голямата локва в средата на лентата и едва не ме опръска цялата. Добре че беше Сам, който ме дръпна за ръката обратно на тротоара.
- За какво мислиш? - попита ме, изучавайки лицето ми, докато вървяхме.
- За нищо, просто слушам движението - излъгах автоматично.
- Ако наистина го слушаше, нямаше да излезеш така на шосето. Можеше да те блъснат!
Врътнах очи, раздразнена. Защо винаги трябваше да е героят на деня?
- Просто мисля за изпитите и... Ти не се ли притесняваш поне малко? От тях ти зависи 70% от годишната оценка.
- Ноел, и двамата учихме достатъчно за тези изпити. Защо изобщо се притесняваш? Наизусти целите учебници през този семестър и сега, когато седим пред залата, искаш да ми кажеш, че няма да успееш? Стига глупости.
В онзи момент ми се прииска да го прегърна и да му прошепна колко значеше за мен, но точно тогава звънецът изби. Той ми пожела късмет и затъкна кичур коса зад ухото ми, а след това се запъти към съседната зала.