Sweet girl

Глава двадесет и първа

Ноел

Стресът беше във въздуха. С приближаващите ми изпити и обтегнатите ми отношения с всички около мен, безпокойството ми се покачваше. Както винаги по това време на годината и този път всичките ми дънки сякаш се увеличаха с един размер напълно от нищото. Загубих апетита си и все по-често получавах главоболие от недоспиване.

Прекарах почти две седмици така, ядейки само по един или два пъти на ден и спейки по три-четири часа на нощ, без да се усетя какво се случваше. Едва когато едва не получих паник атака по средата на лабораторията по химия, докато Лара Джеферсън ме подканваше да погледна през обектива и да го опиша, разбрах колко бях затънала по собствена вина.

Професор Финигън ни беше поставил задачата и на двете, защото си партнирахме в неговия час. Обикновено се разбирахме добре - Лара обичаше да мързелува, а аз не понасях да работя в екип с някой по-неспособен. Тя ме наблюдаваше, правейки балончета с дъвката си, а аз се трудех усилено над микроскопа.

Този път обаче нещо в мен се пречупи заради натрупалия се в мен стрес и аз свих юмруци под масата, защото усетих как ръцете ми започваха да треперят. Бях изпила две чаши с кафе от сутринта и кофеинът започваше да влияе зле на нервната ми система.

- Майната ти - промърморих, поемайки си рязко дъх.

- Ъ? - Лара не ме беше чула.

- Майната ти - повторих с треперещ глас, изправяйки се рязко от стола си.

Натиках набързо учебниците си в раницата и, спъвайки се в чина, се запътих към вратата толкова бързо колкото можех. Тъкмо си докопах до дръжката на вратата и вече бях готова да я натисна, когато гласът на професор Финигън ме спря.

- Накъде така, госпожице Кингстън?

Обърнах се само за да видя как поне тридесет човека ме гледаха насмешливо. От това дланите ми се изпотиха още повече и гърлото ми пресъхна. Прокашлях се, преди да отговоря.

- Ъъъ... Може ли до тоалетна?

- С раницата? - професорът очевидно не беше в настроение днес.

Всички се засмяха. Усещането, че метален обръч стяга гърдите ми, ме изпълни. При това реших, че да се измъкна от всичко това и да се погрижа за себе си беше далеч по-важно от годишната ми оценка. Отворих вратата и излязох без да се обръщам назад. Тъкмо докато прекосявах коридора, звънецът изби и вратата от лявата ми страна се отвори. Сам едва не мина през мен в опита си да излезе от тълпата.