Сам
В понеделник закъснях за часа по математика, но Ноел ми беше запазила мястото до своето. Побързах да се кача по стълбището към последния ред, където беше тя. Малко се изненадах, когато я видях да носи очила. Не предполагах, че имаше проблем със зрението, нито пък че някой можеше да изглежда толкова добре с тях.
- Мерси за мястото - казах вместо поздрав.
Тя вдигна глава от тетрадката си, но ръката й не спря да се движи в права линия по листа, изписваше буквите точно в линиите на реда. За момент реших, че просто ще си остане така завинаги, дописвайки задачата толкова машинално, но в следващия момент тя премигна и остави химикала. Усмивка се разля по устните й.
- Няма проблем - махна пренебрежително с ръка. - Просто сядай и пиши, че дъската се трие на всеки десет минути.
Погледнах напред само за да видя, че тя изобщо не се шегуваше. Професорът тъкмо запълваше и последните останали ъгълчета от дъската, на които не беше написал нищо.
- Не е ли в настроение? - учудих се, докато си изваждах тетрадката.
- Не, просто материалът е много. А и онзи ден пропуснахме доста, защото Хана Бъртън реши да флиртува с него по време на часа. Не помниш ли?
- Вярно - въздъхнах.
През останалите часове не се видяхме, защото програмите ни се разминаваха, но в едно от междучасията успяхме да се уговорим в коридора къде да се чакаме след лекциите. Написах си часа на ръката за всеки случай, защото напоследък бях твърде разсеян и не исках да закъснея или изобщо да не се появя. Ноел не беше от момичетата, на които можеш да вържеш тенекия. Не, красотата й те омайваше и не ти позволяваше дори да си помислиш за това.
Исках да съм в библиотеката в точния час, за да прекарам още малко време с нея, да я опозная. Не знаех какво точно изпитвах към нея, но и не се налагаше да разбера. Беши ми приятно как се движехме по течението, макар да не знаехме къде щеше да ни заведе. Имаше нещо вълнуващо във всичко това.
- Хей - прошепнах й, докосвайки леко раменете й, за да не я стресна.
Беше свела глава към учебника по физика и изглеждаше повече от погълната от информацията там. Днес косата й не беше вдигната в стегнат кок, а вместо това тя я беше оставила да пада свободно пред лицето си.
- Хей - повече простена отколкото отвърна на усмивката ми.
В погледа й можех да прочета раздразнението, което любимият ми предмет й беше причинил.
- Проблеми с домашната?
- Да - врътна очи с досада, но след това се засмя. - Отговорът на задачата е съвсем различен от този, който получавам, и не знам къде съм допуснала грешка.
Седнах до нея и се вгледах в тетрадката й. Почеркът й беше толкова по-четлив и елегантен от моя, че ме хвана срам. Аз пишех с толкова ненужни завъртулки, че на изпити едва ми разчитаха.
- Не си преписала правилно числото - посочих й текста в учебника.
- Ох, вярно... Напоследък съм твърде разсеяна.
Срещнах погледа й за момент и сам не разбрах кога се бях засмял до ушите. Усетих се едва когато и тя се усмихна с искра на развеселеност в очите. На слънчевата светлина, нахлуваща през прозореца до нас, изглеждаха като смесица от синьо и зелено и ми напомняха за океанските вълни. Ако обаче преместеше стола си по-близо до моя, така че стената да е пред нея, а не прозореца, нямаше да видя нищо повече от зелените й ириси. Без дори малък намек за синьо в тях, само мистерия, над която пърхаха дълги мигли.
- А ти? - попита ме след малко, когато вече доволно беше затворила тетрадката си - Нямаш ли нужда от помощ за нещо?
- Ами... може ли записките ти по математика, защото вероятно не съм записал седемдесет процента от преподаваното.
Тя кимна и ги извади, но след това отпи бърза глътка от кафето си и се завърна към домашното си. Приех това като знак, че беше време за работа и започнах да си преписвам записките й в моята тетрадка.
След два часа и двамата бяхме готови.
- Какво ще правиш утре? - попитах без да съзнавам, че я познавах едва от няколко дни и може би беше твърде рано за подобни въпроси.
- Ще уча. А ти? Имаш ли нещо в предвид?
- Ако искаш, може да отидем някъде различно от тук - хвърлих поглед към библиотекарката, заради която се налагаше постоянно да шепнем.
- Добре - Ноел кимна, оправяйки косата си, така че да не пада пред очите й. - Къде да те чакам?
- Аз ще мина покрай стаята ти. Само ми кажи кой номер е, за да се обикалям да чукам на всички врати.
- Двеста и тридесет - засмя се.
Нямах идея къде, по дяволите, щях да я заведа, но знаех, че исках да е някъде, където щяхме да можем да говорим нормално. Исках да разбера повече за нея и да я опозная, но не и да я уплаша. Не исках да прибързвам и да я затрупам с въпроси, които само щяха да доведат до задънена улица или неловка тишина.
Докато си събирахме нещата, ръцете ни се докоснаха. Пръстите й бяха толкова студени, че отначало ме заля поривът да се отдръпна. След това обаче вдигнах глава само за да срещна погледа й и да осъзная, че тя нямаше нищо против. Не се отдръпваше от мен. Просто седеше там с ледените си и тънки пръсти под топлата ми ръка, усмихвайки се.
Хрумна ми, че може би й беше студено, но после осъзнах, че нямаше как да е така, след като беше облечена с пуловер и шлифер отгоре.
- Ръцете ти са студени... Защо?
Развеселена от объркването ми, тя сви рамене.
- Не знам, винаги са такива.
Прииска ми се да я стопля, но тя ме изпревари, изправяйки се от стола си.
- Приятели? - предложи с протегната помежду ни ръка.
- Разбира се - побързах да приема здрависването, но още преди да бях вдигнал ръка, тя ме придърпа към себе си за прегръдка.
Ухаеше на парфюм с екстракт от пролетни цветя и когато се отдръпна от мен, ми се прииска да я задържа до себе си за малко по-дълго. Вместо това обаче само я изпратих до стаята й и се качих в моята, където не ме чакаше никого. Налегна ме необяснима самота каквато рядко изпитвах и именно заради това, не знаех как да се преборя с нея.