2356 година
Единственият начин да получиш повече информация е да разучиш. Без да обиколиш едно място няма как да го опознаеш по-добре. Можеш да откриеш най-невероятните неща когато най-малко очакваш.
От няколко дни Агуа бе на планетата Земя. Опитваше да свикне с обстановката, но толкова неща бяха различни, та не можеше да се приспособи. Всичко ѝ бе така странно и непознато. Успяваше да преживее, но не бе като у дома. Тази планета бе толкова по-различна. Имаше широко небе и атмосфера, докато Уран бе изцяло съставен от вода и газова обвивка, която не позволяваше да се излезе над повърхността и обитателите живееха постоянно под морското равнище. Беше се застояла на онова място и го бе превърнала в свое, но след толкова дълъг застой беше време да проучи къде по-точно се намира. Не бе срещала други човеци наоколо, може би бе по-рядко населено? Нямаше никаква представа. Насочи се на север и заплува към другия край. Когато достигна дестинацията си забеляза, че тук минава някакъв път. Странно, това също ѝ бе познато. Присви очи и се приближи, за да огледа по-добре. Без да се съобрази за безопасността си, се приближи повече от допустимото и надзърна над моста. Това приличаше на онази земя, по която онзи човек и останалите се надпреварваха! Само че бе друга, но със същото предназначение. Преглътна тежко и се отдръпна автоматично щом чу шум. Скри се под водата и застина там докато опасността премине. След малко се показа плахо и забеляза пристигането на една от онези метални кутийки и я разпозна. Скри се зад една скала, за да наблюдава иззад нея. Застана на началната позиция и я запали. Тя тръгна с огромна скорост, от която цялата потръпна. Да го видеше на живо беше много по-различно от далечния образ, с който разполагаше. Направи няколко обиколки и накрая спря като доста бе нагорещил и земята, и нещото си. Видя, че слиза от него и сваля това от главата си. Беше той, истински от плът и кръв! Сърцето ѝ препусна ускорено в гърдите. Разроши гъстата си, черна като мрака, коса и остави онова вътре в голямото метално возило. Свали ръкавиците си и тях също остави. Най-накрая се насочи към огражденията на моста където бе тя. Това я уплаши, мислеше че идва към нея, защото я е видял. Скри се веднага зад скалния отломък и изчака да разбере какво ще стане, а междувременно сърцето ѝ думкаше срещу гръдния ѝ кош сякаш всеки момент щеше да се пръсне. Щом не се случи нищо реши само да надникне да провери какво прави. Видя го опрян на металните основи гледащ в далечината. Очевидно не бе дошъл заради нея и това я успокои значително.
- Щастлив ли съм или само се заблуждавам? Състезанията са моята страст, би трябвало да съм.-зададе си сам въпрос.
Имаше приятен мек тембър, от който кожата ѝ настръхна приятно. Сякаш я бе погалил с перце, което бе пробудило всяка нервна клетка в тялото ѝ. От близо бе дори по-красив. Очите му бяха невероятно сини, все едно бяха два скъпоценни камъка наместо очи. Очевидно и него го терзаеше нещо. Искаше да го накара да се усмихне, не го бе виждала такъв никога. Безшумно се и използва силите си, за да повика онова приятелче, което бе способно да накара и най-нацупения човек да се усмихне. То се появи след броени минути и заприпка около нея. Тя го насочи към където трябваше и то изплува весело. Той почти подскочи уплашено, но щом видя, че е делфин се успокои.
- Хей, приятелче, как дойде тук?-заговори го той. Беше права, той се усмихваше.
Имаше най-чаровната усмивка, която някога бе виждала. Видя как тръгна на някъде и слезе по един мост, който водеше към водата. Седна на ръба му и се наведе към животното. То издаде обичайните си звучи и изглеждаше така сякаш се смее. Той подаде ръката си, а делфинът сякаш само това бе чакал, подаде муцунката си. Той го погали и се засмя.
- Ти си много добър делфин!-той сякаш го разбра и се превъртя, с което го опръска и той се предпази с ръце.-Хей, не прави така!-възнегодува той.
Делфина излезе повече и го подръпна, с което наруши равновесието му и той цопна във водата. Отстрани изглеждаше малко смешно затова тя се изкиска като прикри устата си с ръка. Веднага след това обаче се стъписа. Той беше във водата, където бе и тя. Трябваше да се махне от тук, незабавно! Подплашено заплува към дъното, където се надяваше да не бъде забелязана. Този път пулсът ѝ се ускори не защото се почувства поласкано, а от уплаха. Забеляза краката му, които се движеха и очевидно си играеше с животното. Постоя известно време докато не забеляза, че изчезна. Явно бе излязъл и това ѝ даде сигурност отново да се покаже. Видя го отново, но този път целият мокър. От него се стичаше вода и оставяше диря след себе си. Върна се при металното си возило и се качи. Може би си отиваше у дома, за да се преоблече. Въздъхна тъжно, всичко хубаво си имаше край. Щом се отдалечи до толкова да не може да го види повече, тя също реши да се върне в своя нов дом.
Мислеше си за толкова много неща преди да заспи. Как покорно изпълняваше задълженията си на серит, как тайно гледаше през Сферата, днешното наблюдение на онова момче... Накрая умората надделя и тя се унесе. Странно бе, че тук се уморяваше по-бързо, може би се приспособяваше към земния живот, кой знае.
„Наоколо имаше силна светлина и бе окъпано в нея. Магнитната буря напредваше все повече и повече. Много скоро щеше да достигне планетата, а тя не знаеше дали щитът ще може да устои на цялата тази енергия. Главата я болеше от вторачване, но щеше да чака докато настъпи. Неин приоритет бе да пази това място и Сферата, нямаше да се провали в най-важната си мисия в живота. Забеляза как постепенно започнаха да проникват, но бяха възпирани от бариерата. Значи наистина работеше. Това я облекчи до някъде, но знаеше, че не за дълго. За всеки случай предпази Сферата от допълнително нараняване със свой щит. Изчака загледана в слънчевия вятър, който постепенно отминаваше, освен един негов лъч. Той проникна безпроблемно и се насочваше точно към нея. Нямаше време, а трябваше да стори нещо. Усети парене в рамото, но не можеше да му обърне внимание. Стори ѝ се, че свети, но поради многото светлина не знаеше от къде идва и дали не е просто визуална илюзия, че е от нея. Когато нахлу устремено тя вече стоеше пред кълбото в очакване. Веднъж щом достигна усети сякаш нещо стоеше пред нея пазейки я. Нямаше време да поглежда, защото нещо друго в този момент бе в още по-голям риск. Докато го достигне, Порталът вече бе отключен. Не бе виждала нещо по-невероятно от него. При други обстоятелства би ѝ се приискало да го докосне, но сега по-скоро не би рискувала. Някакво невидимо въже се бе затегнало около опашката ѝ и я притегляше към портала. Достигайки го през ума ѝ мина мисълта за Земята и онзи човек, това накара и пред нея да се появи онзи познат образ. Миг по-късно тя минаваше през него. Писъкът ѝ проехтя в крипторията и времевия континуум. Виждаше множество пръстени и плазма, която ги свързва заедно с непознати символи. Какво бе това? Докато се усети забеляза искряща бяла светлина и се наложи да прикрие очите си с ръце, но веднага след това загуби съзнание."
Агуа се събуди дишайки учестено. Това.. това беше по време на бурята. Точно това се случи! Беше като видение, сякаш, за да си спомни какво точно е станало, защото някои спомени все още ѝ бяха в мъгла. Ами да, белегът, а после и Порталът, всичко се връзваше. Огледа се наоколо, за да се убеди, че не сънува и се върна в предходното положение. Да си припомни това не ѝ бе никак приятно. Цялото това нещо я изцеди отвътре, имаше чувството, че е вършела толкова умствена дейност, та да си причини изтощение за седмица напред. Издиша шумно и затвори очи. Имаше нужда от почивка и да си признаеше, нейното легло ѝ липсваше. Скалите не бяха най-удобните места за спане, но все пак можеше и да е по-зле, затова бе благодарна и на това, което имаше.
Реши да се поразходи наоколо, Земята ѝ се струваше толкова загадъчна. Земния начин на живот бе толкова по-различен от техния. Най-напред те не живееха във вода и нямаха опашки. После идваше и сушата, която бе в толкова големи площи. Имаше високи дървета и най-разнообразни други растения. А технологиите.. те бяха ненадминати! Не бе виждала нещо по-впечатляващо от тях. Дори от брега можеше да види сградите високи над петстотин метра. Всичко бе изумително, имаше чувството, че те живеят в електронен свят, в който всичко, което нямаха дадено си го правеха сами. Бяха интересен народ и отстрани бе интригуващо да ги наблюдаваш.
Младшата серит не бе готова да поеме толкова скоро задълженията си. Имаше какво още да се научи и това бързане я притесняваше още повече. Не знаеше дали ще се справи. Дори серита Агуа я нямаше, за да я напътства. Почти никога младшата не поемаше цялата тази отговорност сама без някой да ѝ помага да разбере кое е грешно и кое – правилно. Съветът я притискаше допълнително, защото искаше всичко да си дойде на мястото след загубата на предишната серит. Знаеше, че бе нормално да загубят серита докато тя бранеше Сферата, но не и толкова рано. Младата Оусеана бе твърде плаха за толкова голяма отговорност.
- Серита Оусеана, твоя задача е да се справиш. Ти си родена за това.-бледата девойка потръпна за пореден път.
- Аз.. старая се, но.. се страхувам.
- Няма от какво, помисли каква чест си получила да станеш серит по-рано от обикновено.
- Да, съзнавам това, но...-вече започваше да ѝ липсва Агуа. Тя поне никога не бе била страхлива.
- Виж, постой известно време със Сферата и опитай да я използваш, това може да ти подейства положително.-търпението на Ниебла се изчерпваше и нямаше да изтърпи още едно хленчене от това дете!
Не можеше да повярва, че Агуа е мъртва и на нейно място бе едно дете! Тя бе толкова надарена и пълна с потенциал докато Оусеана беше все още необучена и напълно обикновена. Беше на достатъчна възраст и вече бе познавала няколко серит, за да направи разликата и да знае, че Агуа е била рядко надарена. Почти не вярваше, че със сила като нейната е успяла да се погуби. Дали бе възможно или пък нещо друго се бе случило?
Консулът правеше проучвания от дни. Сякаш нейната жизнена аура стигаше до портала и пуф, губеше се. Съмняваше се дали е преминала успешно или е заклещена там някъде. Надяваше се да може да разбере какво е станало, защото най-добре щеше да е ако се върне, защото не биваше да разбира какво има ако е жива. Тя бе твърде опасна за тях ако бе така.
Агуа обикаляше наоколо и все повече се приближаваше до сушата, но се боеше да я достигне. Не знаеше какво щеше да се случи ако попадне там след като никога не се бе докосвала дори до подобно нещо. Ала любопитството в нея бе по-силно и самият факт, че обектът на мислите ѝ бе някъде там я мотивираше още повече. Искаше да научи нещо повече за него и да го опознае, той представляваше истински пъзел, който не бе способна да сглоби, не и на този етап. Само с няколко свои думи успя да я обърка така както никой друг не бе успявал до сега. Какво толкова се криеше в него, за да я привличаше така? Кое го отличаваше така и го правеше толкова специален?