23 - I want to visit Hades

72 9 5
                                    


Тичахме като луди. И двамата бяхме задъхани и потни, но никой не искаше да се откаже от преследването.
Вече бяхме толкова навътре в пещерата, че нямаше шанс да намерим изхода. А и самата светлинка издаваше някакво такова усещане в мен да я последвам. Сякаш, ме канеше, желаеше да я последвам и да ме отведе някъде. Но къде?
И, както се беше появила светлината, тя изчезна. Огледах тъмнината около нас и промених очите си. Безсмислен опит да разбера къде точно сме.
Погледнах, където усещах присъствието на Харис, но от него се виждаше само едно златно око. Усетих как ме поглежда също. Повдигнах вежди, въпреки че знаех, че не ме вижда.
- Защо само едното ти око се вижда? - попитах го и учудващо за нас, нямаше ехо.
- Аз съм вълк-единак. При нас само едното око се променя, защото не сме част от глутница. А и аз съм, може да се каже, частен случай. Дефект. - той ми отговори и усетих лека болка в гласът му.
- Дефект? - попитах преди да мога да спра голямата си уста.
- Да. Болезнената трансформация се дължи на факта, че едва не умрях при първата си промяна и имах тези рани. - усетих как мускулите му се напрегнаха, защото той беше до мен.
- Не е нужно да ми казваш, ако не си готов. - уверих го и сама не можах да позная гласът си. Загриженост? Към някой, който бях виждала само три пъти? 
Ето това беше нещо ново.
- Благодаря. - той отговори и се отдръпна от мен.
Поседяхме в тишина за известно време, но накрая не издържах и проговорих отново:
- Защо златното ти око свети?
- За да виждам нещо. - дочух гласът му от по-далече, което значеше, че вероятно се е насочил към по-тъмен коридор.
- Ти виждаш? - в гласът ми се долови нотка на изненада.
- Друг дефект в мен. Освен демон-върколаците, други не могат да виждат в черна тъмнина като тази тук. Освен мен, де. - той добави.
- Черна тъмнина?
- Да. Знаеш, през ноща виждаш перфектно, но тук не виждаш нищо. Нали? - попита, но не ме изчака да отговоря. - Тази пещера е магическа. Не съм сигурен обаче, дали сме в Астел, Вирсос или пред Las puertas del infierno. - чух как леко си пое дъх, когато изрече последните думи.
За миг не го разбрах, но си припомних уроците по испански в Дома и изрекох на глас:
- Пред портите на Ада?
Чух ръмжене от негова страна и му отговорих със същото по инстинкт.
- Не го казвай на глас! Ако настина сме тук, значи трябва да се омитаме. - в гласът му се прокрадна паника.
- Защо?
Чух как въздиша шумно.
- На ти се стои пред портите на смърта нали?
- Предполагам, че не. - отговорих механично, но...
Замислих се. Исках ли? Ние буквално бяхме пред портите на Подземното царство. В Подземното царство управляваше Хадес. Хадес държеше демона ми.
Демона ми.
- Като се замисля, искам даже да вляза там. - отвърнах и мога да се закълна, че чух как челюстта му изпука като се отвори широко от шок.
- Защо? - беше негов ред да задава въпроси.
За миг се зачудих дали да не му кажа някоя тъпа причина, но после реших да е пълна лъжа.
- Майка ми е там. - отвърнах като си продадох тъжен тон. - Един демон я взе в ноща, когато ме прибраха в Дома на Луната. - подсмръкнах, с тон пълен в тъга.
И сега си мислите... Хейрън чудесен лъжец си! Но не, аз наистина бях тъжна. Не по същата причина, поради която говорех, а защото току-що бях осъзнала колко всъщност ми липсваха нашите.
Майка ми може и да беше страшно строга, и да обичаше сестра ми повече, но ми липсваха разговорите с нея. Как, преди всяко състезание тя сядаше на канапето до прозореца в стаята ни / на сестра ми и мен/, и ми припомняше тактики за победа. Вдигаше духът и самочувствието ми. И винаги след този ни разговор си споделяхме като майка и дъщеря.
Типсваше ми и баща ми, които винаги бе усмихнат и имаше какво да каже. Той също, като майка ми, бе строг, но справедлив. Неведнъж се бях изпокарвала с него, че чак и до психическа сила се бе стигало, но винаги ми се извиняваше след това. Аз, естествено му прощавах и на следващия ден спора бе забравен.
Това вече не съществуваше. За семейството си аз бях мъртва.
Една предателска сълза заплаши да се търкулне по бузата ми, но аз моментално я изтрих. Не беше времето да рева като бебе. Не и пред някой, когото едва познавам. Не и пред някой, като цяло. Плаченето разваля имиджа на силна фигура, а аз желаех всички да ме възприемат като такава.
- Значи искаш да влезеш в El inframundo, само за да видиш майка си? - в гласът на Харис се чу изумление, на което отвърнах с ръмжене. Подиграваше ми се, въпреки че си признавам, лъжата не бе перфектна.
- Да. Подземното царство е единственото място, където може да е. А и кой знае? Може и да я измъкнем от там. - измънках и набързо се огледах, но все още бе пълна тъмнина.
- Ние? - резкия дъх, който Харис си пое се чу толкова силно, че със сигурност трябваше да се чуе ехо. Но не се.
- Да Харис, идваш с мен там вътре. - заповядах с Алфа-тон. Не исках смъртта ми да бъде посрещаната без спътник до мен.
Той преглътна шумно и усетих как ръката му опипва корема ми. Плясках ръката му и той я махна. Втория път ме хвана за рамото, и там не ми пречеше.
- Как ще...влезем? - той попита като леко ме стисна.
- Надявах се ти да знаеш. - изсумтях.
- Е, да... донякъде... - той изрънка.
- Как така 'до някъде'?
- Попринцип входа на  El inframundo е охраняван от три демона. Астел, Никос и Ертос. - той започна историята си, но аз го прекъснах.
- Не каза ли, че Астел е и пещера? - по мълчанието му предположих, че иска да продължа. - Преди да тръгнем на мисия с приятелите ми правехме проучване. Там се споменаваше нещо за пещера наречена Ligero, което се превежда светлина, но Астел се превежда по същия начин. - преминах. - Възможно ли е да говорим за еднакви пещери? - зададох въпроса си на глас, но той увисна като кука във въздуха и остана неотговорен.
- Да се върнем на демоните. - Харис предложи и кимнах, знаейки че ме вижда. - Та трита демона би трябвало да охраняват прохода. Трябва да си Предопределен, за да можеш да ги повикаш. - той ме погледна и отново кимнах. - Попринцип мъртъвците ги пускат без проблем, но ако си жив, за да ги преминеш ще се наложи или да предложиш душата си, или нещо много по-пикантно от това. - усетих напрежение във въздуха и видях как златното му око засия уплашено.
- Какво е по-пикантно за един демон, освен душата на един невинен? - попитах, но и в моя глас се прокрадна нежелана нотка на уплаха.
- Смелостта му. - той щракна с челюсти. - Взимат цялата ти смелост и ти се превръщаш в заек. От най-малкия звук, щрак, бягаш. Движиш се до някой? Щрак, бегом.

Нощта на възкресението Where stories live. Discover now