33. - Missing

57 6 0
                                    

Паднах...мисля...

След скачането си в портала всичко стана черно. Нито светлина, нито тъмнина. Просто...черно.
А в следващия момент се намирах пльосната върху камък с глава, заплашваща да експлодира и тяло, начупено като стъкло. Всичко ме болеше. Очите ми пареха толкова жестоко, че чак се чудех дали все още имам такива. В такава ситуация всеки нормален човек би се разкрещял. И аз с голямо удоволствие бих, но... Не можех. Гърлото ми бе сякаш на възел. Беше толкова сухо, все едно имах пясък в устата.
Нямаше никой около мен. Не усещах никакви миризми, нито пък заплахи. Не чувах звуци около себе си, с изключение на ударите на малки вълнички в ръба на някое от Рилските езера. Поне се надявах да е някое от тях де.

***

Беше минало доста време. Усещах земята да изстива под себе си с всеки час. На няколко пъти мисля, че заспах ( или изпаднах в безсъзнание ). Очите ми вече не горяха, но опитах ли се да ги отговоря виждах размазано. Фокусирах края на едно езеро, зад него стена, а в следващия момент виждах само камъка, върху който се бях пльоснала. Тялото ми се лекуваше бавно, но имах нуждата от вода. Чиста и прясна вода. Опитах да стига до езерото, но беше безуспешно. А и имаше вероятността да се удавя. Чувствах се слаба, сякаш тир ме бе премазал.

Звукът на стъпки ме накара да настръхна. Тежки, мъжки стъпки и миризмата на гора след дъжд, достигнаха до слабото ми тяло. А после силни ръце ме повдигнаха, отнасяйки ме нанякъде. Не се притеснявах, защото познавах притежателя им. Но дори и да не го, пак щяха да ме отнесат лесно, не можех да си отворя очите дори за пет секунди, камо-ли да се бия.
Ще откриеш, млада госпожице, че ако ме пуснеш да се позабавлявам, можеш. ” каза един доста познат глас в главата ми.
Данте! ~ Помислих си, а сърцето ми се сви от щастие. Беше се върнал!
Същия. “ потвърди демона.
Сега като знаех, че се е върнал и, че можех да комуникирам с него исках да задавам въпроси. Много въпроси. Толкова неща не ми бяха ясни... Щеше да отнеме доста време. А и можеше и да не знае отговорите на всички. Например, къде се намира жезъла на Никрис? Или пък този на Луцифер? Ами защо не знаех, че имам брат? Дрек и неговата връзка с подземния свят?
На повечето имам отговор. “ каза Данте и изведнъж си спомних, че може да ми чете мислите. Гадост. “ Жезъла на Мира е единственото нещо, което на знам къде е. Никой, който не притежава Пръстена не знае. “
Значи знаеш къде е жъзла на Луцифер? ~ попитах. Въпроса ми остана неотговорен.
Данте? Тук ли си?
“ Да. “ отговори ми Демона, но после настана мълчание.
Реших да не го питам повече, а да се заема с разучаването на обстановката, в която се намирах. Отворих очи леко и видях синьо, светло небе. То ту се приближаваше към мен, ту се отдалечаваше. Очите ми започнаха да парят гадно. Погледнах към мое ляво и гледката на един стегнат и красив врат ме посрещна. Чувах пулса на притежателя му. Бърз и нервен. Вените бяха изпъкнали, напрегнати, и можех да си заложа главата, че ако не ме държеше Алехандро щеше да се превърне във вълк.
Затворих очите си и въздъхнах тежко. Усветих поглед към себе си, а после бях преместена в по-удобна позиция. Главата ми се опираше в силните гърди на Алек, ръцете ми бяха преметнати около вратът му. Неговите бяха поставени под лопатките и капачките ми. Имаше нещо успокояващо в начина, по който го докосвах. Сякаш самия допир успокояваше нервите и намаляваше болката, която изпитвах.
А после, както се очаква от един човек, който се чувства сякаш е премазан от тир... припаднах. Отново.

Нощта на възкресението Where stories live. Discover now