Нощта на възкресението

22 - The cave

Демон намери.
Ключ, дърво, живот.

Бяха изминали два дни, от както бях сама и смело мога да кажа, че изминах доста голямо разстояние. Думите на бледоликите / така реших да наричам онези духоподобни създания, защото не вярвам да се духове / се въртяха в главата ми.
Докато вървях в тишина имах времето да ги аналиризам, въпреки че дори и да го имах не бях стигнала до никъде.
Единственото, което можех да измисля е това:
Трябва да намеря Данте, а ключа за намирането му беше в някакво дърво.

Или нещо такова.

Звучи тъпо и несмислено, но за два дни, в който бягах от ловци, биех се и убивах стигои, и избягвах капани, това беше, което бях измислила. Хубавото на ловците обаче беше, че благодарение на тях открих отново миризмата, която ме беше накрала да изоставя останалите на първо място. Сякаш ловците бяха поставени като по карта на определени места, за да може ако се отплесна да намеря правилната следа пак. Разбира се, не всички бяха така, някои ме объркваха още повече, но винаги намирах пътя. Или имах учудващ късмет, което е малко вероятно, признавайки себе си, или някой си играеше с мен. Най-вероятно беше второто и нямаше да се очудя ако този някой бе Хадес или някой Нефилм, водещ ме към капана си. Предпочитам Хадес, колкото и тъпо да звучи, защото щях да действам по плана за освобождаването на Данте, понеже бях сигурна, че е затворен в Подземното царство. Нефилма само щеше да ме убие, а това никак не ми се нравеше.
Липсваха ми и приятелите. Не, не говоря за Мира, Ана-Ива и Хариет. Не, не и този път. Говоря за Зини Рей, Деймиън, Пида, Улфа, че дори и Дрек може да се каже. Но най-отгоре стояха Виктор, за който исках да знам много неща, понеже сме роднини и много изненадващо за мен, Алек. Докато вървях из гората мислите ми се насочваха към негова посока и си спомнях вълка му и всичките пъти, когато го бях сънувала в гората. Друг път те се насочваха към човешкия му вид и всички пъти, когато сме си правили словесни и ръкопашни мачове.
Това ме поддържаше да продължа напред. Мисълта за приятелите ми, който изоставих най-егоестично. Не исках да ги разочаровам.
Шумолене от близкият храст ме изхвърли от мислите ми. Спрях се на място и наострих уши към мястото, оголвайки зъбите си, очаквайки да е поредния ловец.
За голямо учудване не беше.
От храста изкочи бял вълк със светло синьо около очите и вратът. На лапите си имаше някакви символи също в син цвят, но те бяха малко по-различни и образуваха мълнии. Очите на вълка бяха различни, което ме изненада до някаква степен, защото бях научила, че или трябва да си демон-вълк, като мен и Виктор, за да имаш две различни очи, или си преживял тевама, която ти го е сторила. В моя случай беше и двете. Та така де, пак се отплеснах. Очите на вълка бяха златно и тъмно зелено. Той ме огледа от горе до долу и пристъпи към мен. Инстинкта за самозащита щракна в мен и оголих зъбите си, предупреждавайки натрапника да стои настрана. Можех да кажа, че е върколак и ми се струваше до някъде познат, но това не знаеше, че няма да го разкъсам ако ме нападне.
Вълка започна да ме обикаля и аз започнах да правя същото, следейки движенията му внимателно.
¥ Господарке! ¥ чух познат глас в главата си и застинах на място, което обърка другия вълк.
" Диабло? " Пратих мисълта, надявайки се да я получи, защото бяхме надалеч.
¥ Господарке, Вие сте Алфа. Можете да комуникирате с този вълк, но той не може да, Ви отговори, защото той не е. ¥ Обясни той припряно и можех да усетя, че нещо го тревожи.
" Какво става в Дома? " Попитах бързо, но отговор не получих, която ме разяри до някаква степен. А и притесни, защо му е да се обажда като няма да отговори после?
Изръмжаване от страна на другия вълк ме върна в реалността, от което оголих зъбите си в негова посока, но той не беше помръднал от мястото си и сега седеше мирно. Сетих се какво ми каза Диабло и напънах мозъка си.
" Преобрази се! " Заповядах с Алфа-тон, молейки се да е изпратено към него, но от негова страна нямаше реакция. " Заповядвам ти да се преобразиш! " Настоях, но вълка тилна глава на една страна, сякаш ми се подиграваше. Изръмжах ядосано и използвах повече от силата си.
" Трансформация! Сега!" Заповядах и можех да кажа, че този път вълка ме беше чул, както и половината върколаци в гората, защото се чуха воьове в далечината.
Бяло-синия вълк се строполи на земята и започна своята болезнена трансформация. Като че ли при него болеше повече, гърчеше се и скимтеше от болка, даже рани се появиха на новосъздадената кожа. Паникьосах се и отидох до него, за да подпра ръката му на вратът ми. Вече човешкото му лице ми хвърли един благодарителен поглед преди отново да се намръщи от болка.
След още десет мъчителни минути, пред мен не стоеше бяло-син вълк, а момче, което изглеждаше да е на моите години. Беше с бяла, къдрава коса със синьо в края на перчема и изглеждаше сякаш е направено от спрей. Беше гол до кръста, от където, за огромно мое облекчение носеше войнишки къси дънки. Тялото му беше добре оформено и стегнато, но сега беше обвито в кръв и виждах как раните му зарастват. Нямаше обувки. Очите му бяха затворени и се беше отпуснал на мен. За миг се уплаших, че е умрял, но като насилих слухът си можех да чуя забързаното му дишане и пулсът му, който също бе забързан.
Изведнъж очите му в нюанс на тъмна гора се отговориха и сега осъзнах от къде го познавам. Това бе Харис, първия вълк, който бях видяла да се трансформира в гората. Неговите очи ме заоглеждаха с интерес и аз реших да се отдръпна, решила, че вече не се нуждае от упората ми.
Грешка.
В момента, в който се дръпнах от него, той тръгна да се олулява назад и веднага се притекох на помощ. Гърбът му се стовари върху мен и изкимтях от болка, беше тежичък. Освен тежък беше по-корав, от колкото си мислех и ако бях нормален човек със сигурност ребрата ми щяха да са натъртени.
Той не помръдваше, а на мен никак не ми беше удобна позицията ни, за това започнах да се измушвам под него леко. Щом се измъкнах главата му удари пода с 'Туп' и той простена от болка. Изругах на ум, но поне беше буден.
Поседях така, очаквайки той да се изправи и евентуално да ме нападне, но такава атака не последва. Изръмжах към него вече ядосано, губеше ми времето, което беше изключително важно за мен. Той сякаш чак сега, събудил се, се изправи в седнало положение и ме погледна.
- Ъм... Здрасти? - Харис проговори леко предпазливо.
Огледах го за последно, за да се уверя, че няма оръжия, но той изглеждаше толкова изморен, че реших, че е безопасно. Възвърнах човешкия си вид и се отдалечих с няколко крачки назад. Той зяпна.
- Ти..? - попита с учудване.
- Здрасти, Харис. - метнах вяло, придавайки си спокоен вид, но отвътре бях нащрек.
- Какво правиш...тук? - той се огледа, сякаш някой ни наблюдаваше. - Опасно е. - добави шепнешком.
- Защо? - попитах, сбръчквайки чело. - Ако е заради ловците и стригоите, не се притеснявай. Избягвам ги от два дни.- добавих бързо.
- Не...не е това...Алфа Аксел...- той млъкна и се огледа отново.
- Алфа Аксел? Кой пък е тоя? - попитах и също се огледах объркано.
- Не споменавай името му! - спона ми се Харис. - На негова територия сме. Той е новия Алфа на глутницата Тъмна Луна. - той добави и се изправи, пъшкайки.
- Глутница Тъмна Луна? - попитах, повдигайки вежди.
- Кой курс си? - той попита с въздишка.
- Първи.
И както си седеше така, Харис се задави и започна да кашля много. Преви се на две и се хвана за корема. Отидох до него и го потупах по гърба, защото изглеждаше сякаш ще си изкашля белите дробове.
- Добре ли си? - попитах като част от мен, много малка, искаше да не е, за да ме остави намира и да продължа. Губех време.
- Ти... Алфата, която ме накара да се преобеазя...първи крус!? - попита през дълбоки глътки въздух.
Ударих се мислено. Естествено, че не знаеше, че съм демон-вълк и родена така, по принцип моя ментор /Вишата Жрица/ ми беше казала да не се фукам с това, защото било опасно. Също ми беше наредила да казвам, че съм трети курс, за да не питат за трансформацията, а символа, защото било предопределено да бъда силна Алфа.
- А, а така де трети курс съм. - поправих се бързо, но знаех, че бомбата бе пусната. - Не,не аз съм сигурен, че ти каза първи! - той настоя и се озъбих.
- Обърках се. - просъсках. - Защо ме следеше?
- Не те. Бягах.
- От какво? - присвих очи.
- Тях. - той посочи към задаващата се камара черни вълци със златисти очи.
- Мамка му! - изругах и се трансформирах моментално.
Хукнах през глава, без да се обръщам, не чакайки да видя какво се случва с Харис. Скоро обаче бяло-синия вълк ме настигна и двамата продължихме лудия си бяг. Чувах лапите на другите вълци вече по-близо, за това ускорих темпото. За мен не беше проблем, защото бях Предопределена за Алфа, но Харис започна да се затруднява с поддържането на темпото.
Започнах да мисля трескаво за изход, не само за себе си вече. Чувах, че трябва да предпазя и Харис, поради някаква причина. Изведнъж мирис на пепел удари ноздрите ми и беше адкси близо. Миризмата.
Насочих вниманието си много напред, нещо което научих от Вишата Жрица в една от сесиите ни, но и ме забави. Това, разбира се, беше добре дошло за вълците от Тъмна Луна, защото веднага скасиха дистанцията помежду ни. Видях пещера, от която се издигаше дим и веднага разбрах, че там беше мястото, към което вървях от два дни.
" Там! " - казах бързо като изпратих мисловна картина на препарата на Харис.
Вълка ми кимна сковано и това ми беше достатъчно. Ускорих темпото на макс и усетих сякаш летя. Погледнах набързо към лапите си, но те си бяха на земята. Друго, което забелязах обаче, беше че символа на нокът, който Данте ми бе направил, се бе появил и сега светеше в зелена светлина. За момента не го мислих и набързо погледнах назад. Харис беше доста по-назад, но това значеше и за вълците от глутницата. Аз вече не ги виждах, но съдейки по звуците те бяха далеч от Харис също.
Стигнах до пещерата и без да се замислям се шмугнах, с леки затруднения, вътре. Входът беше по-малък и по-тесен от очакваното, а, до колкото знам моята вълча форма се води голяма, спрямо на другите. Набутах се по-навътре, за да направя място на тежко-дишаштия Харис. Бялата му козина беше кална и той миришеше на мокро куче.
Пространството в прохода на пещерата беше запълнено от нас двамата и като се огледах с вълчото си зрение видях, че ще се наложи да се преобразим, за да продължим по-навътре.
Възвърнах човешкия си облик и се изправих бързо. Задържах цвета на вълчите си очи, за да виждам нещо в тъмното. Зачаках бяло-синия вълк да възвърне нормалния си вид, но той само ме гледаше. Поседяхме така, докато не ми омръзна на чакам.
- Хайде, Харис! - подканих го.
Той само погледна към изхода несигурно. Проследих погледа му и, използвайки супер-слуха си, чух вълците. Бяха близо до пещерата.
- Ще ни намерят ако не се преобразиш и не влезем навътре. - настоях.
После си спомних какви болки изпитваше, когато се преобразяваше преди малко. Предположих, че за това не иска да го направи сега.
- Ще ти помогна, само се преобрази и да се влизаме.
Накрая, Харис се съгласи. След тежката трансформация, в която аз не взех участие, защото не знаех какво да направя, той тупна на земята с нови рани. Помогнах му да се изправи и върлих последен поглед на входа на пещерата. Все още беше празен, но вълците скоро щяха да ни намерят ако не се раздвижим, предчувствах го.
Подхванах Харис под ръка и двамата навлязохме навътре в тъмната пещера...

***

Сигурно бяха минали минути, или часове. Не бях сигурна за това, но беше сигурно, че бяхме изгубени. След може би седемнадесетия ляв завой загубих бройката на десните завои и се отказах. Харис вече вървеше до мен и вече не се налагаше да го придържам, което уселсняваше ходенето ми. Не говорихме, защото не знаехме какво да си кажем, а и бяхме твърде фокусирани над това да не се пребием.
Подът беше неравен и скалист, много скалист. На няколко пъти чувах как дрехите ми се късат, понеже са се закачили някъде, а и не само моите. До някаква степен бях благодарна на мрака, защото ме прикриваше, но от друга не беше добре, защото не виждах нищо. Дори с вълчото си зрение.
В далечината още в началото с Харис бяхме чули капки и сега ги следвахме. Двамата мислехме, че е близо, но изглежда пещерата имаше страшно ехо.
Миризма нямаше, освен на застояло. Беше студено, много студено, дори и за върколак. Усещах как треперех против волята си. Треперенето е знак на слабост.
Слаба, много слаба червена светлина ме накара да наостря уши, очи и мирис на макс.
- Виж! - пиптнах Харис и му посочих мястото, от където се виждаше светлината,а от гласът ми се разнесе ехо. По дяволите!
- Какво е това? - той попита и неговия глас се разпространи също.
" Да не говорим с глас. " Пратих му мисълта набързо.
- Не мога да говоря с теб, защото аз съм вълк-единак. - той ми отговори и бързо погледна зад себе си, и проследи звука с поглед.
Извъртях очи и търгнах към червената светлинка с предпазлива крачка.
Щом я достигнах, тя сякаш живна и започна да изчезва. Почивах порив да я преследвам.
- Хайде! - метнах с ръка на Харис, вече не интересувайки се ако някой може да ни чуе.
Хукнах след светлината като гледах да усещам присъствието на партньора си зад себе си.

Двамата се спуснахме в луд бяг, след червена светлинка в абсолютно тъмната пещера.