5. - The full moon (part 2)

94 9 1
                                    

Още в момента ,в който хукнах да бягам знаех ,че нямаше да е лесно да се измъкна от това непознато за мен място и то без наранявания. Това ми твърдение се потвърди почти мигновено ,когато усетих верига мъчеща се да ме хване. За щастие или не аз имах бързи рефлекси и се отървах само с одраскване.

Бягах меко казано като полудяла ,правех резки завои и на няколко пъти се блъсках в стени ,а да не говорим и колко синджира ме бяха надрали...Мразех проклетата тъмнина ,защото дори с вълчи поглед се виждаше едно нищо ,даже по-зле беше тогава. Виждаше се едно размазано все едно си под вода ,но без подводни очила. Хубавото беше ,че не чувах грамадните мъже ,което до някъде беше добре ,защото не ме преследваха. Или поне така се надявах.

Светлина привлече погледа ми и без да знам от къде идва се затичах натам. Тичах и тичах ,докато най-накрая не се докопах до една решетка ,зад която имаше прозорец ,показващ само и единствено пръст.

,,Нима бях под земята?" - помислих се учудена.

Това правеше бягството ми още по-трудно ,защото дори и да намерех вратата и се върнех в коридора съм сигурна ,че щях да се загубя някъде и щяха да ме хванат пак. Въпреки това нищо не ми костваше да се опитам да избягам де...

Лутането ми из коридорите продължи ,докато не усетих силна миризма на кръв. Заковах се като котва за каменния под и започнах да се услушвам за гласове. Такива не последваха и малко разочарована последвах миризмата ,която с всяка моя крачка се усещаше все повече и повече. Накрая след няколко-минутно лутане из тъмнината миризмата изчезна. Ей така ,сякаш никога не я е имало. Изненадано се спрях и нещо ми прошепна ,че трябва да предизвикам вълка в себе си. Но аз нали съм идиот и не послушах грасчето ,ами вместо това започнах да душа въздуха ,мъчейки се да усетя нещо...някаква миризма различна от тази на мухъл,камъни и пръст. И за щастие усетих приятния мирис на сутрешна роса. Превъзбудена започнах да тичам след този така приятен мирис и скоро започнах да чувам песните на птиците и хрущянето на тревата под нечии нозе. Когато видях светлината на деня вече бях убедена ,че съм се измъкнала от това подземие и ,че вече съм в безопасност ,но... Видях поляна ,видях цветя ,видях гора,засилих се и тъкмо да изляза ,когато...невидима стена ме изблъска назад. Объркано се заоглеждах и реших ,че просто нещо не се е получило при излизането ми и за това опитах отново. И познайте какво стана...пак се блъснах в стената! Започнах да блъскам по нея и да крещя като обезумяла ,но резултата беше кръгла нула.
Понеже тунела или коридора бяха празни имаше страшно ехо ,което при всеки мой удар се удряше в стените и рикошираше по тях ,повтаряйки действието.
Не след дълго чух стъпки. Спрях действията си и се загледах в тъмнината. Нищо не виждах чесно казано и не можех да се преобразя ,което ме подлудяваше! Ако бях във вълчата си форма вече отдавна щях да съм се махнала от тук! Чух ,че стъпките са по-близо и за това се допрях до стената максимално много ,така че да не ме забележи мъжът ,който излезе от сенките. Беше с нормално облекло - къса тениска и къси шорти ,но едно ми направи впечатление. Лицето му. Беше някак си тъжен, омърлушен и слаб. Преместих погледа си там ,където той гледаше и за малко да ахна...в ръцете си той държеше бебе? А то...то...беше най-сладкото нещо ,след кучето ми ,във вселената! Беше увито в една синя пелена и можех да видя само красивите му сини очи ,които се взираха в брадата на мъжа над него ,който предположих ,че трябва да е бащата. Без да исках въздишах и на момента привлякох погледа на мъжа ,той оголи зъби ,остави детето си на земята и тръгна бавно ,бавно да се приближава към стената ,на която бях залепена като лепенка.
"Ох,благодаря ти бебе!" -помислих си ,когато то се разплака и накара мъжа да се обърне ,а после да го успокои.
След това мисля ,че забрави за мен и ,изричайки някакви думи ,които не разбрах излезе от това...подземие. Реших ,че това е като по филмите и бариерата ще се отвари за известно време ,и ще ми помогне да се измъкна от тук. Минах с цялата си възможна скорост през нея и най-накрая се оказах на свобода. Моментално ме лъхна сладкия вечерен бриз...чакай вечерен? Огледах обстановката и разбрах ,че беше вечер ,но от вътре се виждаше като ден...объркана тръгнах да се разхождам.
Усещах някаква странна енергия на живот,която само гората можеше да предостави на някое същество. Но знаех ,че все още не бях извън пределите на Дома ,защото пред мен се извисяваха три черни като ноща скали закриващи изцяло гледката ми към величествената гора. Но тези скали не бяха обикновенни. Знаех го ,усещах го.
По скалите имаше изрисувани картини ,които според мен датираха от преди около милион години ,но не можех да съм сигурна на сто процента,защото историята никога не ми е била силната страна,както в училище така и тук. Приближих се като хипнотизирана и допрях челото си до ръбестата повърхност.Видение се извиси пред очите ми ,картините се раздвижиха...
Три вълка с червени ,светещи очи бяха застанали в кръг около някаква огромна дупка в земята. Козините им бяха настръхнали и гледаха много съсредоточено точно в тази дупка. Намираха се в пещера и светлината не беше много ,но се виждаше ,че е нощ. Вълците вдигнаха поглед от дупката и го насочиха към дясната страна на пещерата ,там малки камъчета започнаха да се отчупват от грубата повърхност и факлата закачена там изгасна. Вълците се изплашиха и се дръпнаха като попарени от дупката в земята. От там изкочи някакво създание с три глави и тяло като на змия...очите на вълците засфетиха по-ярко и чудовището започна да придобива облик на обикновен вълк ,но група вампири с необичайно големи зъби се появиха и започнаха бой с вълците. Чудовището започна да пищи и да се мята ,започна да изстрелва някакви кристалчета от устата си като кристалчетата се целеха точно в участниците в битката ,докато накрая не ги превърнаха я нещо ,в което не бяха.
Кожата на вампирите стана много по-бледа ,а очите им изцяло се превърнаха в червени ,зъбите им се удължиха още малко и душите им изчезнаха. Вълците се уголемиха като размер и зъбите им нараснаха ,очите им от кърваво червени станаха зелени ,но с отенък на жълто в лявото око и отенък на червено в дясното. Козините им се измениха в чисто черни ,а на двама от тях опашките им придобиха шипове. Но те изгубиха най-лошото ...човечността си. Те вече не можеха да чувстват ,да усещат ...бяха празни и дори не можеха да се превръщат в хора. Бяха се превърнали в Зверовете на Ада...

С това завърши видението и камъните се разтвориха, давайки ми път засилих се и хукнах да бягам. Преобразих се, бягайки и се изкачих на една от най-високите скали ,които видях. Заоглеждах дивия хоризонт и бях готова да извия в знак на свобода ,но надуших миризмата на сърна. Нещо забълбука в мен подтиквано от инстинкта и аз съвсем забравила за предишните си намерения ,тръгнах след миризмата. Не след дълго открих не една сърна ,а цяло стадо. За миг си помислих дали да не се върна в дома ,но веднага се разсмях на собствената си мисъл и се върнах към лова. За пръв път от не знам си колко време щях да вкуся жива кръв. Приближих се максимално близо и в момента на скока си...настъпих клечка.
"По дяволите!" казах си наум и хукнах след стадото.
След три-минутно търчане след тях просто се отказах като реших ,че по-късно ще се върна да си довърша работата. Започнах да се разхождам съвсем спокойна из гората и да се наслаждавам на красотата си. Изкачих се на може би най-високата скала в месността и легнах отгоре и. Беше леко студена ,но това не ми пречеше. Огледах цялата долина и после погледнах нагоре. Небето бе обсипано с множество звезди като Сириус. Видях и съзвездието Малка мечка и майка и Голямата мечка. Най-силно впечатление ми остави пълната луна ,която сякаш започна да ме контролира. Изправих се в седнала позиция и започнах да вия ,вдигайки левия си крак. Воя беше много силен и огласи долината изцяло ,после сякаш не бях на себе си ,пред погледа ми беше червено и вършех немислими за мен неща. До колкото си спомням убих няколко вампира и няколко създания от Дома на Земята ,но всичко ми беше мътно. После се бях върнала към лова на сърни ,където ясно си спомням ,че убих около пет като изядох на момента две ,другите ги скрих някъде. Но не можех да съм сигурна дали всичко това се беше случило или просто го бях сънувала ,защото сега се намирах на същото място ,на което виех вечерта срещу луната.
Дали всичко случило се не беше плод на въображението ми?

Главата пак е кратка ,сори :[

Нощта на възкресението Where stories live. Discover now