TBMIHED2: The Real Truth

Chapter 11

Бяхме в кафене и с Джънгкук се хранехме на една от масите и се смеехме.

- Дали нашите ни търсят? - попитах

- Със сигурност.

- Какво да направим? Скоро ще ни намерят и даже могат да ни обяват за изчезнали. Ако мислиш да се връщаш, го направи, но аз няма да се върна там.

- Ще измислим нещо...

- Баща ти е богат, ще те открие.

- Ние сме в Бусан, а той е в Сеул...

- И какво?

- Добре де...казах ти, че ще измисля нещо.

- Чакай...вуйчо ми има автомивка в Улсан...братът на майка ми...

- Ами ако и каже?

- Няма начин...Те са скарани и не си говорят от раждането ми.

- Имаш ли му номера?

- Не, но знам къде живее.

- Тогава хайде да тръгваме.

Излязохме и щяхме да се качим в колата, но спряхме.

- Спри! - викна Джънгкук

- Какво? Защо?

- Не можем да отидем с тази кола. Ами ако вашите ни намерят, по-добре да вземем друга.

- Друга?? Откъде?

- Изчакай...- каза той и се огледа. Видя мъж да седи на пейка и да слуша музика и отиде при него.

- Здравейте...- поздрави го той и седна до него

- Здравейте - каза объркано непознатият - С какво мога да ви помогна?

- Ами...имате ли кола?

- Да, защо?

- Ами...виждате ли онази Kia Sedona паркирана ей там? - попита го той и посочи колата ми.

- Не Джънгкук...това не е добра идея - обадих се аз.

- Тихо Иви...искаш ли да си отидеш у вас?

-Не, но...това е колата ми...

- Извинете, но какво се случва тук? - попита непознатият.

- С моята приятелка искаме да разменим колите си.

- Моля??

- Ние ще отидем в Улсан и не искаме родителите ни да ни намерят..

- Сериозно...Всъщност, аз също съм тръгнал на там? Ако искате мога да ви закарам с моята кола. - каза и посочи неговата бракма, буквално колата му си беше бракма....- А и не мисля, че сте пълнолетни, за да карате.

- Прав е - казах аз -Но откъде да знаем, че не си някой психопат, който не иска да ни убие и да ни продаде органите?

- Вие решавате. Да се доверите на непознат, който може да е убиец или да звъните родителите ви да ви прибират от районното.

- Идваме! - казах аз веднага!

По пътя беше тихо, чуваше се само радиото.

- Ъм..- прекратих тишината - Как ви е името?

- Ооу...не се ли представих? Аз съм Кук.

- Джънгкук - казах аз

- Иви - каза тя

- Иви - повтори той с усмивка на лице - Какво хубаво име.

-Мерси!

- И ти Джънгкук...името ти ми напомня за един човек.

- Кой? - попитах

- Отдавна се сбогувах с него, а и вече няма значение, а вие защо така бягате? Да не би да се жените?

- Нее - засмях се аз

- Ние сме братовчеди - каза Джънгкук - Донякъде....

- Донякъде? - попита Кук

- Тя е бременна от мен - каза Джънгкук...не бях готова да му кажа, че всъщност не съм бременна, затова си мълчах.

- Сериозно??? Та вие сте деца...и братовчеди при това, но не ви виня...и аз щях да ставам млад баща.

- Щели сте? - попитах

- Не ми се говори за това. - каза той и увеличи радиото.

След малко вече бяхме в Улсан.

- Деца, ето номера ми...ако се нуждаете от нещо, звъннете! - даде лисче с номера си и после потегли с колата си след като ни остави на адреса, който му дадохме.

- Тук ли живее вуйчо ти?

- Да..- казах и почуках на вратата.

След 2 минути отвори възрастен мъж с изцапани работнически дрехи. Първоначално не можа да ме познае, но после се сети коя съм.

- Иви?? Това ти ли си? - усмихна се широко

- Здравей вуйчо. - прегърнах го.

- Как майка ти е позволила да дойдеш до тук?

- Тя незнае.

- О не...да не си избягала...с това момче? - попита той

- Да, но ние сме братовчеди. Просто...скарах се с нашите и той с неговите и накрая решихме да отседнем при теб за малко, ако позволиш?

- С удоволствие, но не искам да ставам част от плана ви. Защо да ти помагам след като с майка ти се мразим.

- Но аз не съм виновна, че сте скарани.

- Иви...прибирай се вкъщи или аз ще те заведа. Не можеш да се скриете при мен. - каза той и затвори вратата.

В такъв случай нямахме друг избор освен да звъннем на Кук.