Sweet girl

Глава девета

-       Да - отговорих светкавично, което ми каза точно това, което трябваше да знам (защото ако говорехме за когото и да било другиго, щях да се замисля поне за момент). - Хейлс, той не е принц Чаровник. Всъщност преди да отида и да го заговоря, отдалече ми се виждаше като най-песимистичния и мрачен човек в кампуса. Мислех, че около него се носеше лоша енергия. И в действителност не е мил или пък джентълмен, виждала съм го да крещи по хората, да блъска врати и да тръшка чужди принадлежности, но когато е с мен...

Тук млъкнах, не знаейки как да й кажа всичко, което мислех.

-    Когато е с теб? - сестра ми ме подкани, заглушавайки прозявката си.

-      Просто е като съвсем друг човек. Усмихва се и се смее, и то истински. Поглежда ме и почти мога да надникна зад очите му, да разбера какво мисли, но само почти. Отваря ми вратата, вдига от земята каквото и да изпусна, разсмива ме, когато съм се вкиснала дотолкова, че дори не ми се чете...

-       Уоу - Хейла ме прекъсна, знаейки, че отхвърлях възможността да чета в много редки случаи. - Да не е магьосник или нещо такова?

-       Не - засмях се. - Но определено има способността да ме чете като отворена книга. Не знам как го прави, но колкото и да се опитвам да скрия нещо от него (най-често лошото си настроение, защото не искам да се занимава с претенциите ми), той винаги разбира и оправя нещата. Разбираш ли? Крие в себе си много повече отколкото показва.

-     Има два типа момчета - сестра ми започна. - Едните повече говорят, а другите повече... докосват. Той от кои е?

Отговорът сам изплува в главата ми, щом се сетих за онзи път в часа по физика, когато през целия час беше прокарвал пръстите си по ръката ми.

-      От тези, които докосват. Но само защото според мен да говори не му се отдава толкова. И, Хейлс, когато ме докосне, го прави с толкова прецизност сякаш го е обмислял часове наред.

Тя се засмя, защото вероятно ме намираше за абсурдна, а след това замълча. Постояхме още малко време така, слушайки дишането си от отсрещната линия.

-      Обичам те, нали знаеш? - това беше първото, с което заглуши тишината помежду ни.

-       Да, разбира се. И аз те обичам.

-       Остани до това момче, защото ми се вижда свястно, а и е твърде голяма мистерия, за да му устоиш. Знам колко обичаш да разгадаваш загадките. Но се пази, не искам да те нарани. Чуваш ли? Не давай всичко от себе си, Ноел. Понякога не можеш да печелиш във всичко, колкото и да не можеш да губиш.

-     Дадено - обещах й, едновременно с това обещавайки и на себе си. - Благодаря ти, че поговорихме. Понякога просто ме спасяваш.

-     Винаги съм тук за теб, Ноел. Но сега трябва да затварям, защото след два часа имам изпит и искам да се наспя дотогава. Ще ти се обадя следобед, за да ти кажа как е минал.

-       Лека нощ и късмет! - пожелах й на един дъх, защото знаех, че бърза да затвори.

След като чух сигнала, сигнализиращ за прекъсването на линията, се разплаках. По-голямата ми сестра, която се беше изнесла от нас, когато бях едва на петнадесет, и която учеше от години в университет в Европа, ми липсваше страшно много. Двете се виждахме само по празниците (обикновено по Коледа, а ако имахме късмет - и на рождените си дни), но не преставахме да поддържаме връзка.

Имаше само едно нещо, което не й бях споделила, и то беше относно начина, по който Сам ме караше да се чувствам. Макар да ме объркваше твърде често и да ме оставяше разочарована понякога от липсата на комуникация помежду ни, около него усещах нещо, което никой друг не ми беше давал досега. Можеше да го познавах само от четири-пет седмици, но можех да кажа съвсем честно, че ми носеше чувство за сигурност.

Където и с когото и да бяхме, ако той беше близо до мен, се чувствах закриляна и в добри ръце. Вдъхваше ми странното усещане за увереност и ме караше да вярвам, че можех всичко. А освен това и беше винаги първият, който ме подкрепяше - без значение дали ставаше дума за състезание по готвене между мен и Фил или за презентация пред целия клас. Винаги беше първият, който започваше да пляска, и подканваше всички останали.

Мислих за това и за още куп неща поне час, заровила глава в една от възглавниците на дивана си, докато Мак не почука на вратата ми и не ме изкара на сила от апартамента. Заведе ме в библиотеката, където ме принуди да си избера цели пет книги, а след това и в любимото ми заведение за сандвичи. Не можех да говоря с нея за Сам или за което и да е друго момче, защото тя не обичаше тези неща, но пък определено знаеше как да ми повдигне настроението.