Bloody Tears / Кървави сълзи

Глава 5

Гърчех се на земята. Тялото ми буквално изгаряше от изпитото. Върбинката бе билка, която отслабваше силите на вампирите и в големи количества бе склонна да ни убие. Около мен се струпаха непознати лица, които не можех да фокусирам добре.
- Опияни я! - каза женски глас и усетих кратко пробождане в талията си. Тогава загубих съзнание.
Отворих очите си, не знаех колко време е минало. Лежах на твърдата почва в гората. Около мен имаше само дървета. Изправих се и почувствах краката си слаби. Какво се бе случило, нямах обяснение. Кои бяха тези лица, които видях? Обикалях из гората, но не знаех къде отивам.
- Алис! Алисън! - чух познат глас.
- Мамо?! - извиках и се заогледах на всички посоки.
- Алисън, тук сме. - чух гласът и на баща си. Започнах да тичам покрай дърветата към гласовете, които не спираха да ме викат. В средата на гората видях къщата ни. Родителите ми седяха пред старата порта. Затичах се, за да се хвърля в прегръдките им, когато невидима стена ме спря.
- Не ни доближавай! Ти си изрод. - изкрещя баща ми и прегърна майка ми сякаш да я предпази.
- Как можах да те родя такава? - чух майка ми да проплаква.
- Мамо, татко, моля ви! Аз не съм чудовище, аз мога да се контролирам. - плачех на колене пред тях. Изведнъж къщата зад гърбовете им пламна.
- Нима? Тогава защо ме уби, Алисън? - каза баща ми и избухна в пламъци, тялото му се гърчеше на земята и писъци се разнасяха из гората. Майка ми клекна до него.
- Трябваше да умреш при раждането. - искрещя майка ми.
Отворих очи и осъзнах, че се намирам в  стая с едва мъждукаща светлина в дъното. Бях завързана за стол с въжета намазани с върбинка. Китките и глезените ми горяха от болка.
- Малката кучка се събуди. - мигнах три пъти и видях русокосо момиче пред мен. Образът ми бе познат, този, който видях и преди да ме упоят.
- Здравей, сладурано. - чух мъжки глас идващ от лявата ми страна. Чернокос мъж държащ сребърен кол, предполагам предназначен за мен.
- Какво искате от мен? - попитах, а в замяна получих удар през лицето с няколко стръка върбинка.
- Тук въпросите задаваме ние, кукло. - отговори русокосата. - Е, запозна се вече с един стар наш приятел - Николас. Сега е време обаче да ни помогнеш да го вкараме при брат му. Да гният двамата!
- Какво? Няма как да стане! - изсъсках и в замяна получих още един шамар. Майната им! Знаеха как да измъчват хора... и вещици... и вампири.
- Не приемаме "Не!" за отговор, скъпа. - каза мъжът и изподра кожата на бедрото ми със сребърния кол. Изпищях!
- Майната ви! Кои сте вие? - нямаше да ме накарат толкова лесно да се предам.
- Няма лесно да се откажеш, а? Аз съм Ема, а това е Кайл. Вампири сме! Николас и Марк избиха семействата и приятелите ни. Искаха да остане само техния род.
- Техен род? Какво имате предвид?
- Те са първородни, миличка. Превърнали са хиляди хора във вампири. Ние сме от друг род. Родът на Картус. Най-силния вампир, съществувал някога. Това е и причината да бъдем избити. По-силни сме! А ти... ти също си първородна вещица и вампир. Ти си единствената, която има силите да прати тези двамата там където им е мястото. - превърнали са стотици хора. За всички 810 години не бях превърнала нито един човек във вампир. Не исках никой да носи това бреме със себе си. Никой да страда, така както страдах аз. Имах познати човеци, които искаха да бъдат като мен, но се бях зарекла никога да не го причиня на човек. За целия им разказ бях успяла да освободя ръцете си с простичка магия. Забравяха, че точно колкото съм вампир, толкова съм и вещица и не е трудно да ги въртя на малкия си пръст. Скочих от стола и хванах русата кучка за врата. Запратих я право в стената, а нещастника ударих толкова силно, че директно тупна на пода. Отворих вратата на стаята и затичах по стълбите. Явно ме бяха затворили в мазето. Тичах с все сили по коридора. Не исках да ги убивам, но ако се наложеше и до там щях да стигна. Стигнах до входната врата, натиснах дръжката и в момента, в който отворих съжалих. Слънцето прогаряще кожата ми. Веднага намерих малко сенчесто място, където успях да се скрия. Кожата ми бе цялата в рани. Пипнах оголената си шия и установих, че колието го нямаше. Мамка му! Ами сега? Май не трябваше да ги ядосвам. Двамата ме догониха с ехидни усмивки.
- Явно ще останеш тук? - изсмя се русокосата и подхвърли едно стръкче върбинка към мен. - Имаш време да помислиш дали да ни помогнеш или... - посочи сребърния кол в ръцете на приятеля си.
- Ако искате да остана и да ви оставя живи ще трябва да играете по моите правила. - изсъсках.
- Не мисля, че си в изгодна позиция да преговаряш, но да чуем желанията ти. - каза чернокосия.
- Никаква върбинка и никакви сребърни колове, ясно?! В противен случай, доколкото знам вие може да умрете и с простичък дървен прът, нали? Изправих се и счупих на две дървената закачалка до вратата. Явно спечелих страхопочитанието им, тъй като се спогледаха и после кимнаха. Оставиха предметите в ръцете си на близката масичка и показаха ръцете си.
- Да бъде на твоето.
- Обяснете ми как да отворя пещерата? Къде се намира? - попитах. Не знаех дали да го направя, все пак бих казала че за кратката ни среща с Николас бе оставил много лоши, но и много сладникави чувства в мен. Не исках да нараня никого. Уви беше избил толкова хора, за да запази собствения си род.
- Пещерата може да се отвори със стара келтска магия. Единствено и само по време на "Червена луна". Явление, явяващо се веднъж на всеки 5 години. Един от най-силните дни за такива като нас. - "Червена луна" бях чела в някоя от книгите си за това явление. Тогава всяка магия и всяко същество са по-силни от обикновено.
- Кога е червената луна?
- След 3 вечери. Имаш време да помислиш и да се сприятелим, като наша заложница.
- Заложница? О, не скъпа Русокоске и Чернокоско, далеч няма да бъда ваша заложница. - казах, обикаляйки из стаята.
- Споразумяхме се за без играчки. - каза Чернокоско и посочи варбинката и кола. - Но няма да си получиш колието и ще се погрижим да не излизаш от тук. Нямаме желание да те изгубим, Алисън.
- Нямам и намерение да ме губите, Чернокоско. Имах намерение преди малко, все пак не всеки ден ме посрещат с шамари с варбинка и сребърен кол. И знаете ли... дори намерих с какво да се забавлявам идните 3 дни. - казах и извадих бутилка уиски от една от големите секции в стаята. - И е отлежало... Чудесно! - отворих със зъби тапата и надигнах шишето. Точно сега бях толкова объркана, че нямах идея какво да правя. Но аз съм Алисън Бранет, жестоката вещица - вампир... винаги намирах начин. И този път щях. Натиснах един от бутоните на стерео уредбата и зазвуча Bon Jovi - Living on a prayer. Заклатих се в ритъма на мизиката и отново надигнах бутилката. Играта отново започваше...

Следва продължение...

ПП. (Бележка от автора) Скъпи читатели, с огромно нетърпение чакам вашите коментари, вашето мнение и предположения, за това което предстои. С огромно желание чета всичко и моля да оставите по един кратък коментар, който ще ме мотивира да продължа историята. Благодаря Ви! хохх - Р.Р.