Bloody Tears / Кървави сълзи

Глава 3

Погледнах образът в огледалото. Изглеждах точно като от преди 300 години в древна Англия. Роклята беше великолепна. Бледо синя, подчертаваща очите ми. Полата беше пищна, предната част общита с розова дантела и цветя. Косата вдигнах на висок кок, от който небрежно падаха няколко къдрици. В кока бутнах няколко от същия вид цветя. Мисля, че бях готова. Изглеждах сякаш бях пътувала във времето... можеше и така да се нарече.
Мика трябваше да дойде да ме забере в 19:30. Балът започваше в 20:00 часа. Чувствах се красива, но и толкова уплашена. За първи път можех да кажа, че се чувствам като нормална колежанка. Но ако нещо се обърка? Ако всички разкрият коя съм? Ако гладът ме обземе? Тогава какво?
На вратата се почука.
- Влез! - извиках и през вратата нахлу Мика. Беше великолепна. Роклята й беше бебешко розово, толкова й отиваше.
- Уау! - възкликна тя, вместо здравей.
- Щях да кажа същото за теб. Тръгваме ли?
- Хайде, че ако още малко се забавим сме закъснели. - сложих червило и тръгнах с новата си приятелка.
Залата беше с максимално приглушени светлини, но прожекторите озаряваха достатъчно, за да се различаваме. Звучеше силна музика и много тюл, екстеншъни и потни тела се движеха в такт с нея. Не различавах много лица, все пак едва днес бях дошла, но честно казано и не се опитвах. Търсех само едно лице. Лицето на Николас.
- Пунш? - попита Мика и посочи масите сложени в дъното на залата.
- Здравейте момичета, изглеждате впечетляващо. - към нас се присъедини Рон. Бе облечен с червен костюм, който му прилягаше перфектно. И всъщност беше без очила.
- Здравей! Нямаш очила?! - отпелязах очевидното.
- А, да... реших тази вечер да съм готин. С лещи съм. - засмя се той.
- Ще отида да донеса пунш. - казах и тръгнах към масите. Заоглеждах с интерес всичко, което бе поставено върху тях. Нямах апетит за човешка храна, но не ми пречеше да я ям. Обикалях масите и оглеждах, докато не се блъснах в една доста висока и твърда като скала фигура.
- О, простете, аз... - Николас!
- Не се притеснявай! Добре ли си?
- Аз... да! Николас... Днес те търсех... исках да ти благодаря.
- Да му благодариш за кое, Алисън? - буйна червена коса се изпречи помежду ни. Беше Паша. Красива рокля, но бих казала доста претруфена за средновековна Англия.
- Имахме малко спречкване с един от колежа, нищо специално. - отговори й Ник и се усмихна учтиво.
- Да, просто ме защити.
- О, така ли? Колко джентълменско от твоя страна, Николас. Не се и съмнявам, че си страхотен мачо. - сериозно?! Мачо?!
- Да... аз... ще ви оставям. Дойдох да взема пунш. - отговорих и забързах да взема чашите от масата.
- Всъщност компанията ти ни р приятна. Остани, ако разбира се кавалерът ти и... другия човек, с когото си тук няма да имат нищо против. - отвърна Николас.
- Кавалер? О, не! Аз нямам кавалер, дойдох с Микаела, а към нас се присъедини и Рон.
- Повикай ги при нас. - каза ми Ник, като тотално игнорираше въздишките и видимо недоволния поглед на Паша.
- Сигурен ли си, скъпи?! Мика е доста натоварваща с приказките си. - отвърна му Паша и собственически прокара ръка по гърдите му. Сега забелязах облеклото му. Та той изглеждаше сякаш току що бе излязъл от някой дворец в Англия през далечната 1760 година. Невероятно.
- Не мисля, че имам нещо против. Скъпа! - наблегна на обръщението си към нея сякаш с досада.
- В такъв случай, веднага се връщам. - запроправях си път към мястото, където бях оставила приятелите си. Николас ме викаше при себе си. Не можех да повярвам. Трябваше ли да отида?! Обещах си да не се доближавам до него, но мамка му толкова ме привличаше това момче. В него имаше нещо мистично, загадъчно...
- Хей... елате там. Паша и Николас ни викат при тях.
- Паша ни вика?! - Рон изглеждаше повече от объркан.
- Всъщност... Николас ни вика. - казах и погледнах към Мика. Погледът й казваше "Не го прави, ще загазиш." Но аз... аз нямаше как да загазя. Или поне така си мислих. - Хайдеее... ще бъде забавно.
Двамата ме последваха, но когато отидохме там където бях оставила Ник и Паша тях вече ги нямаше. Заогледах се и видях, че двамата се вихриха в ритъма на музиката. О, каква игра играеше това момиче. Очевидно се опитваше да го отдалечи.
- Да танцуваме. - казах на приятелите си и точно преди Рон да започне да обяснява как не танцува ги задърпах към дансинга. Музиката, която звучеше беше всичко друго, но не и в стила, в който бяхме облечени. За Бога знаеше ли ди-джея колко е трудно да танцуваш с тези обръчи по роклята ти. Танцувах, но не изпусках от поглед Николас, а за моя изненада той мен също. Колкото и Паша да се буташе в ръцете му, той не й обръщаше никакво внимание.
Изведнъж пуснаха бавна песен предразполагаща двойките да се саберат. Аз, Рон и Мика обаче бяхме трима.
- Хайде гълъбчета, потанцувайте. - казах и тръгнах да се връщам към масите с пунш.
- Ама ние, не... - заговориха заедно.
- Хайде, не е тайна как се гледате. - побутнах Рон към нея и двамата се озоваха лице в лице. Явно освен вещица - вампир съм и Купидон.
- Един танц? - точно сипвах пунш в чашата си, когато пред мен се озова Николас. Ами Паша?
- Разбира се! - поех ръката му и получих поклон от негова страна, досущ като от английски аристократ. - Къде отиде дамата ти?
- За Паша ли говориш? О, тя не ми е дама, но се лепна за мен още днес на откриването. Бих казал дори че е леко досадна. - засмяхме се. - Роклята ти е удивителна. Най-автентична от всички тук.
- Нима? Колко дами от средновековна Англия си виждал, че знаеш какви рокли носят. - отново последва смях.
- Да кажем, че съм добър по история. - отговорът му беше по-скоро оправдание. Енергията на този мъж беше необикновена, усещах я. Имаше нещо в него, което ме караше да се чувствам странно. Усещах го по-близък до себе си без да го познавам, а същевременно се чувствах в опасност. Усещане, което не можех да опиша. Очите ни бяха вперени един в друг. Не можех да опиша какво чувствах. Сякаш отново бях жива. Пеперуди в корема и трепет от случващото се.
Баладата свърши и Ник ми се поклони грациозно.
- Беше великолепна.
- Благодаря, подобно. - усмихнах се, а той не спираше да държи ръката ми. Тръгнахме към масите с пунш където Рон и Мика ни очакваха. Мика ме гледаше със страхопочитание. Сякаш се чудеше откъде имам тази смелост. Ами може би от там, че с едно мигване можех да прекърша врата на госпожица червенкоса кучка.
- Е, потанцувахме ... Ник, това са Ронъти и Микаела. Част са от училищния комитет. - представих приятелите си.
- Приятно ми е! - Ник се усмихна дружелюбно и подаде ръка. Музиката изведнъж спря. Директорът беше се качил на подиума и помоли за тишина.
- Скъпи, ученици! Дойде моментът от вечерта, нашите прекрасни новодошли да представят себе си накратко и да ни убедят защо те трябва да бъдат крал или кралица на бала. Ще започнем с Тейси Харпс. - след думите му слабо, русичко момиче се качи на подиума и започна с речта си. Всички бяха замлъкнали и слушаха, сякаш наистина се вълнуваха от казаното.
Изведнъж усетих ледена течност да се пропива в плата на роклята ми. Не мобех да осъзная какво се случва първоначално, докато не чух престорения глас на Паша.
- Ах, горкичката... много съжалявам. Исках просто да заредя масите с пунш.
- Какво по дяволите направи, Паша? - Ник се втурна яростно към нея.
- О, скъпи, не беше нарочно. Купата тежеше много, а и с тази дъшга рокля съм трудно подвижна. Малко се понамокри... жалко за роклята, петната от пунш не излизат лесно. - Паша ни подмина победоносно, а аз стоях стъписано. Погледът на Мика, буквално крещеше "Казах ти, това е само началото."
- Аз ... ще си ходя, не мога да остана така. - проговорих накрая, докато поемах поредната салфетка от Рон, за да попия поне част от течността.
- Ще те изпратя. - Ник хвана ръката ми.
- Не е нужно, аз...
- Моля те, за мен ще е удоволствие. - усмивката му ме обезоръжи.
- Ами речта? - Мика беше в паника, виждах го в очите й.
- Все тая и без това нямам желание да съм в комитета с госпожица червенокоса кучка. - засмях се.
- И аз не съм от големите желаещи. - усмихна се Ник.
- Утре ще те взема в 08:00 преди часовете. - отвърна Мика, а аз кимнах. Николас пое ръката ми и тръгнахме.
- Разкажи ми нещо повече за себе си. - той разчупи тишината, когато вече бяхме в двора на колежа.
- Какво искаш да знаеш?
- Ами не знам... как се озова в този колеж? Каза, че си сираче и си живяла в пансион. Познаваш ли родителите си.
- О, ами... познавам майка ми... татко почина, когато бях на 7.
- Съжалявам, много съм нетактичен. Не исках да повдигам темата.
- Не, за мен няма проблем. Мога да ти разкажа.
- Слушам те, тогава.
- Когато бях на 7 в дома ни избухна пожар. Никой не знаеше какво го бе причинил. Татко спаси мен и майка ми, но така и не успя да излезе от пламъците. Не след дълго мама ме остави в девически пансион. Вероятно заради трудността покрай грижите ми. - вероятно заради това, да... или може би защото собствената й дъщеря вещица запали дома ни.
- Разбирам... съжалявам за преживяното.
- Няма проблем. Свикваш да живееш с това. Ами ти? Разкажи нещо за теб.
- Аз... аз съм отгледан от брат ми Марк. Родителите ни отдавна вече не са сред живите.
- Ей, новаците... да ви видя колко сте отворени сега. - зад нас чух познат глас. Луис.  Ник се обърна светкавично.
- Пич, не е сега момента, повярвай ми.
- Така ли? А кога ще е момента? Може би когато не се сваляш с малката кучка?
- Мери си рпиказките. Ще съжаляваш! - гласът на Ник прозвуча зловещо.
- И какво ще ми направиш, мухльо? - след тези думи на Луис, челюстта на Ник се скова. Виждах гневът в очите му. Луис се приближи и тежката му ръка се озова точно в скулата на Николас. Без да помръдне обаче, въпреки тежки удар, Ник се хвурли върху него като свирепо животно, готово да разкъса жертвата си. Юмруците му попадаха един след друг в лицето на Луис, който вече беше на земята облян в кръв. Хвърлих се върху Николас и го изтеглих от жертвата му. Очите му бяха придобили черен цвят. Физиономията му нямаше нищо общо с онова момче, което днес забелязах. Изглеждаше... изглеждаше като мен...

Следва продължение...