Bloody Tears / Кървави сълзи

Глава 1

Отворих очите си. Слънчевите лъчи проникваха в стаята и пареха кожата ми. Дори с колието слънцето пак беше враг номер 1, не само защото кожата ми беше необикновено бяла. Време беше да опитам за... не знам и аз кой път от 1231 - ва година насам да съм нормален човек. Или всъщност просто човек. Общежитието, в което се бях настанила не беше като двореца на Луи XIV, но беше уютно. Изглеждаше достатъчно добре за едно "нормално" 17 годишно момиче. Нямах търпение да се запозная с някого, да завържа приятелство и да... ами просто да живея нормален живот. Нормален живот на вещица - вампир... чудесно. Звучеше налудничаво, дори без да го изричам на глас.
Винаги съм се чудела... аз ли бях единствения изрод на земята, който искаше да живее нормално?! Не, далеч не бях единствена, но другите не оцеляваха 810 години. Предаваха се доста бързо, когато разберат, че всеки техен любим човек ще бъде или изяден от самите тях, или не след много време застигнат от старостта.
Да бъдеш като мен имаше два варианта, или трябваше да убиваш или да умреш. Всички вампири, които познавах бяха именно такива. Убиваха без капка жал, а другите... те бяха отдавна разпилян прах.
Колкото до вещерската част от мен... тя беше готина. С нея бяхме в страхотен синхрон. А и беше забавно от време на време да правиш някоя и друга лудория. Разбира се, не да запалиш дома на семейството си... след тази мисъл настроението ми се помрачи.
Облякох черна плисирана пола и бяла риза с помпозни ръкави. Изглеждах "нормална" или поне доколкото можех да бъда. Сресах чермата си като катран коса и я вързах на висока опашка. Бях готова, изпълнена с емоции, щастлива... надявах се за по-дълго от обикновено. Града беше голям, лесно щях да спотая, кръвожадната вещица в себе си, сред тълпата от хора. Поне така си мислех, за сега. Взех малката си раничка и излязох.
Коридора бликаше от живот. В това крило бяхме само момичета и всички изглеждаха много въодушевени, различни, готови за ново начало. Тръгнах по коридора почти с танцова стъпка. Гласовете, които чувах от всички страни ме зареждаха, караха ме да се чувствам жива, въпрки че не бях... или поне не точно.
Откриването на учебната година. Голяма работа беше очевидно, тъй като имаше цяло тържество преди часовете, а вечерта бал за приветстване на новите ученици. Огромната платформа бе разположена в средата на двора на колежа и вече почти нямаше място от струпалата се тълпа хора. Знам, че моето място беше най-отпред, тъй като очаквах да бъда приветствана като новодошла. Не ми беше за първи път, но този път се чувствах различно. През всички 8 века съм била в колеж около 30 пъти и винаги завършваше или с тълпа от хора с факли и вили пред дома ми или с полиция, търсеща адекватно обяснение за всичко случващо се. И странното е, че никога не бях виновна аз... винаги някой и друг вампир решаваше, че ще заживее в същия град, в който аз и ще съсипе всичко. Животът на вампирите е обвързан с много лъжи. Понякога се замислях дори, как изобщо през ума ми минава, че мога да живея сред нормални хора. Та аз съм убиец...
Церемонията започна и директорът на училището приветства всички. Започна да чете имената на новите ученици, когато стигна и до моето:
- Алисън Бранет! - закрачих към платформата, залята от аплодисменти. - Е, Алис, разкажи ни повече за себе си.
- Здравейте на всички! Аз съм Алисън Бранет. По народност съм англичанка, но имам корени в Ираландия. Сирак съм и поради висок успех от пансиона ми в Англия ме изпратиха да уча тук.
- Чудесно, надяваме се да оправдаем очакванията ти. - слязох от платформата и се замислих колко добро либидо имам.
- Николас Кот! - на платформата се изкачи момче, чиито черти ме впечетлиха. Челюст добре оформена с ясно изразени скули, очи сини, но не точно, а по-скоро наподобяващи стъкло. Косата тъмно почти тютюнево русо. Стройна и изключително мъжествена фигура. Походката му ми напомняше френските празненства през XVII век. Грациозна, твърда и респектираща. Сякаш летеше, а не стъпваше.
- Здравейте! Казвам се Николас и идвам от Франция. - английския му беше безпогрешен, по нищо не можеше да се предположи, че е французин. Момчето слизаше бавно и също толкова грациозно от платформата, като не изпускаше погледът ми. Интересно как ме бе забелязал сред тази тълпа. Изумителен мъж! Но не... не трябваше да го доближавам. Никога, никога, никога! Не можех да си помисля да се влюбя, винаги историята беше една и съща... Разбираха, какво съм и бягаха. И не ги съдя. Може би аз също щях! От раждането ми бивам отхвърляна. Хората бягат от мен като от чума. Дори собствената ми майка. И не я съдя, та аз съм чудовище.
- Хей, здравей! Аз съм Паша! Рускиня! Президент съм на комитета на училищния съвет и отговарям за таз' вечерния бал. Това са Микаела и Ронъти. Мика ще те разведе из колежа, а Рон ще ти даде наставления за дрескода довечера. - огнено червена коса и много ентусиазъм ме заля след думите на красавицата пред мен. Думите й ме извадиха от размислите, които се блъскаха в главата ми. Обърнах се отново да потърся Николас, но вече се бе слял с тълпата. Интересно...
- Ами... здравейте! - усмихнах се срамежливо и загладих кичур зад ухото си.
- Хайде, хайде! По-бързичко, няма време, часовете започват след час. - забърбори отново Паша и хукна нанякъде. Пред мен останаха нисичко, чаровно момиче с бледо кестенява коса и лешникови очи и много висок младеж с гарваново черна коса и тъмни на цвят очи, покрити с тънко стъкло на диоптрични очила.
- Ами здравей и от нас! Паша ни представи вече, та... ако искаш да тръгваме. - заговори Микаела.
Тримата си запроправяхме път през тълпата и когато най-сетне се озовахме на по-непретъпкано място Ронъти заговори.
- Довечера темата е средновековна Англия. - точно в мой стил. - Роклята ти трябва да е максимално доближаваща се, прическата също. Ще се състои в големия салон, който малко по-късно Мика ще ти покаже. Ще има крал и кралица на бала, като една от номинираните си ти. Всъщност кандидатите са всички новодошли ученици. Ще имаш 10 минутна реч, в която трябва да убедиш учениците и учителите защо ти си най-подходяща. В случай, че бъдеш избрана ще станеш чирак в комитета на училището, ако бъдеш харесана... или по-скоро, ако Паша те хареса можеш да станеш пълноправен член. - кимнах след като изслушах всичко казано от Рон. Не мисля, че исках толкова да се набивам на очи. Именно за това смятах да бъда в сянка вечерта на бала.
- Ще тръгвам, за да помогна на Паша в приготовлението, а вие се разходете. - Рон закрачи нанякъде и останах само с дребничкото момиче до мен.
- Ами... добре... кой е първият ти час? - попита Мика и запрелиства папка с листове.
- Мистика! - отговорих.
- Нима?! Моят също. Хайде да ти шокажа кабинета. Учителката, госпожа Стефънс, така де... госпожица е страхотна. Леко е луда, но я разбирам. Твърди, че произлиза от вещиците от Салем. Предполагам и това е причината на нейните години все още да е госпожица. Ако трябва да бъда честна й вярвам. В моето семейство има легенда, че сме прокълнати. В случай, че бъдем убити на пълнолуние проклятието се задейства и се превръщаме във върколаци. Разбира се, сигурно това ти звучи налудничаво, но винаги съм се вълнувала от окултното. Съжалявам, сигурно ти досаждам. Ще млъкна. - момичето закърши нервно пръсти. След чутото любопитството ми обаче бе нараснало. Срещала съм се и преди с върколаци. О, да... определено съществуваха. Но това крехко момиче, далеч не изглеждаше като такава.
- Не, не, напротив. Разкажи ми още. Интересно ми е и това е припината да се запиша в часа по мистика. Всичко окултно ме вълнува. - и защо ли ме вълнува?!
- О, много се радвам. Ами майка ми винаги е разказвала, че преди много, много години прадядо ми е застрелял момче, което е влязло в плевника да краде. Няколко дни след това на вратата му почукала стара жена. Оказало се бабата на въпросното момче. Мама казва, че била вещица, която прокълнала дядо. От тогава никой не го бил виждал, но баба ми често говорела за вълк, който се появява на пълнолуние в двора на къщата. - слушах момичето с интерес. - А това е кабинета по мистика. След 40 минути трябва да сме тук. И не трябва да закъсняваме, защото госпожица Стефънс мрази да се закъснява. Казва, че ще ни пусне омагьосяни жаби в чантите, за да се научим да сме навреме в нейните часове. - заогледах стаята. Изглеждаше модерна, но и зловеща. По стените имаше окачени графики, за вампири, вещици, върколаци, русалки, тролове, кентаври и всякакви други мистични създания.
С Мика тръгнахме към следващата зала по история. Втория ми учебен час. Това момиче не спираше да говори, но честно казано не ми пречеше. Беше ми интересно.
- Съжалявам, че съм толкова приказлива. Аз попринцип не говоря много. Дори изобщо! Паша казва, че я напрягам с гласа си, за това казва да говоря, само ако ме е попитала нещо. Всъщнпст само Ронъти ме изслушва изцяло. Паша понякога се държи зле и с него. Казва, че с тези очила приличал на типичен зубър и било крайно време да се разхубави.
- Защо Паша се държи така с вас? Нещо личностно ли е? - попитах с доза горчивина.
- О, не... Паша се държи така с всички. Но не е лош човек. Баща й е един от най-големите спонсори на колежа, което е и причината да си мисли, че притежава всичко и всички. Но не е лоша. Животът й е твърде тежък и разбирам отношението й към хората.
- Какво имаш предвид?
- Ами... обещай да не казваш на никоги. - кимнах. - Веднъж на един от коледните балове тя бе подпийнала. Закъри, нейният кавалер, я бе зарязал цялата вечер, за да се натиска с друго момиче от колежа. Намерих я плачеща на стълбите пред гимнастическия салон. Разказа ми живота си. Майка й умира, когато е на 10 години и може би седмица след това баща й води в домът им друга жена. Така и Паша не е мога да приеме натрапницата в дома им. За което всъщност според мен е виновен баща й, защото... - момичето не спираше да говори, но мозъкът ми бе насочен към нещо по - интересно. Николас! Беше с някакво момиче, което явно беше неговия екскурзовод. Тя също изглеждаше пленена от красотата му и пърхаше като пеперудка около него. Погледът му обаче бе насочен към мен. Господи, колко красив мъж!
- Алис? Алисън?! - Мика се опитваше да привлече вниманието ми безуспешно.
- Ъ?! Аз... да!
- Ник ли гледаш? Забрави го! Вече е в полезрението на Паша. Още преди да дойде, тя беше разгледала паспортните му снимки и се закле, че ще бъде нейн.
- Аз, не... просто, видях, че и другите нови биват развеждани.
- Ама разбира се! Паша се грижи за това. Всеки един нов ученик бива развеждан из колежа от някой от членовете на комитета. Това е Британи! Тя е леко глуповата, което е и причината Паша да я избере за Ник. Безопасна игла, тоест! Ник трябва да е пълен глупак да си падне по нея, тъй като наистина е безмозъчна, но пък върши всичко, което Паша й каже, което е и причината да е част от комитета. - думите й минаваха покрай ушите ми, но мозъкът ми мислеше само за момчето пред мен. Те се завъртяха и тръгнаха нанякъде, докато аз и Мика продължавахме да седим на местата си. - Алис. Време е да тръгваме. Остават 10 минути до началото на часовете.
- Да, хайде. В часът по Мистика, за да няма нежелани жаби в чантите, нали така?! - засмях се и с новата ми дружка тръгнахме към кабинета.

Следва продължение...