Dependent on you #WattysBulgaria2015

Chapter 24 - Not as good as you think

-Няма да те натоварвам, остави, и без това имаш достатъчно неща на главата.

-Да, а аз изобщо не те натоварвам, сигурно ти писна от моите проблеми и оплаквания.

-Не е така.

-Разкажи ми и последното нещо, за което ще се притесняваш, е, че ме натоварваш. Имам нужда да чуя друга изповед, освен тази в главата ми.

Опитах се да я разположа, въпреки че не знам какво очаквах да чуя.

-Обичам това нещо в корема си повече от мен самата.

Още щом отвори устата си очите и се зпаълниха със сълзи. Усмихнах и се обнадеждаващо, чакайки главната причина за нещастието и.

-Това дете ще бъде ново начало за мен. Но понякога просто се сещам за миналото, което не е чак толкова отдавна. Понякога искам това
да не се беше случвало. Понякога искам да върна живота си и да бъда младо момиче, което обича живота. Случвало ли ти се е да искаш нещо много силно, но и да искаш да бъде заличено, сякаш никога не се е появявало?

Чудех се дали говори за бебето?

-Никога няма да забравя тази нощ. Никога. През целия си живот. И когато погледна в малките красиви очички на детето, ще се сетя как е станало всичко и няма да имам смелостта да го погледна и да му обясня. Да му обясня, че изобщо не е било планирано, че не е било искано, просто се е случило, че баща му дори не ме познава.

Това става доста по-лошо отколкото предполагах? Как така не я познава?

Емили спря за малко и си пое дъх. Избърса сълзите си и мушна ръцете в джобовете си.

-Приятелят ми скъса с мен. Аз бях съсипана. И отидох на бар. Мислех, че ще излея мъката в пиене. Че ще го забравя за една проклета вечер.

Вече в думите и имаше повече гняв и болка, отколкото загриженост.

-Срещнах един мъж. Главата ми беше замаяна. Но помня всичко, помня го...

Тя започна да плаче с глас и аз протегнах ръката си към гърба и, прегръщайки я. След малко я пуснах и тя избърса потеклата и спирала.

-От деня в който разбрах, че съм бременна от него го мразя. От дъното на душата си.

Чакай малко, тя е спала с него?!

-Ти...ти

-Да, позволих му, бях толкова слаба и той се възползва. Но не беше изнасилване, защото в този ужасен момент го исках и се мразя ужасно за това, Кейтлин.

Аз се обърнах и погледнах към Статуята отново. Изглеждаше толкова стабилна, Емили изглежда стабилна. Но отвътре е съсипана. Отвътре е изгорена, наранена. Не знам как да я успокоя, защото никога не съм чувала такава постъпка. Не знам.

-Няма ли да кажеш нещо?

Гласът и беше отчаян.

-Не знам какво.

Тя започна да плаче по-силно. Ох.

-Мислиш ме за ужасна, знам, извинявай, Кейтлин.

-Хей, не плачи, чу ли? Недей.

-Ходих до него преди месец.

-Чакай. Той не те познава, но ти него да?

-Той е важен човек, но когато отидох до дома му, той ме изрита.

-Какво?

-Той ми каза,че лъжа за детето и не иска да направи тест за бащинство.Това беше най-голямата ми грешка,че отидох да му се моля,а той ме мисли

за някоя лесна.

Това е ужасно.Очаквах да ми каже много неща, но не това. Много неща за живота и като малка например.

Въздъхнах по-силно отколкото трябваше. И двете се вглеждахме в различни посоки. Уау. Не знам какво да мисля. Постъпката и е ужасна, но неговата още по-ужасна. Та той я е изхвърлил, по дяволите!

-Ще викна такси.

Емили ме уведоми и стана да говори. Бях гадна за това, че не казвах нищо, но не мога да и кажа, че вината не е нейна след като е. Просто съм ужасна успокоителка. Вместо да съм тук за нея, аз сякаш съм и ядосана. Тя не е знаела, че това ще и се случи, но самото действие е .. не знам, лошо.

...

През целия път не си говорехме и гледахме през прозореца, тя беше изтрила сълзите си и лицето и беше без капка емоция. Сигурно си мисли, че не съм достатъчно добра приятелка. Тя плати сметката и едвам слязох от таксито. Първо спря пред нас и тя ми помогна на сляза. Усмихна ми се приятелски, а аз като най-голямата гаднярка и се усмихнах криво и бегло, тя видя това. Какво ми става?! Реших да побързам и и казах сухо "чао", след което веднага влязох вкъщи, поглеждайки през прозореца дали таксито е тръгнало. Видях как тя погледна тъжно към къщи и се качи в колата. Хванах се за главата и се запътих
към кухнята.

-Хей, мила.

-Хей, аз ще се сляза долу.

-Няма ли да вечеряш?

-Не съм гладна. Лека вечер.

Баба и Тед бяха тук и вечеряха. Взех си един картоф и се приготвих физически и психически да сляза по стълбите към мазето. Поне слушалките бяха в чантата ми и имах батерия.

Тази глава стана малко кратка,но съжалявам.Нямам много време за писане,но се старая да публикувам често :) Гласувайте и КОМЕНТИРАЙТЕ! Искам много да виждам мненията ви и да знам какво мислите за историята.Това ме прави много щастлива :)