Dependent on you #WattysBulgaria2015

Chapter 81 - New mate

                  

Гледна точка на Кейтлин

Два дни.

Два дни успях да скрия от Зейн и Лола, че Хари е в болница. А той беше тук от три дни. Всичките тези часове ми се струваха като дни, седмици, месеци. Когато се чувах с тях те постоянно ме питаха за него, а аз постоянно казвах, че е в банята, че е на бокс, че е във фитнеса, че е в галерията .. опитах се възможно най-много. И дори видях нараненост в очите на Зейн, че Хари не му се обажда всеки ден и че не поддържа връзка с него.

Съкратих почивката им с няколко дни, но не мисля, че биха ми простили, а и не бих простила на себе си от това да ги лиша от информация за състоянието му. По-точно да лиша Зейн, но вече почти не се усеща напрегнатостта между Лола и Хари. Дори не бих го нарекла напрегнатост. Имам предвид не се усещаше, когато все още и двамата си говорехме с тях. Боже, дразня се как си мисля така сякаш никога повече няма да се случи, не искам да всявам тази мисъл в главата си.

Всъщност дори и Зейн да е най-добрият му приятел, Лола ме накара да се предам и да им кажа, въпреки че не бях планирала да го съобщавам на Зейн. Може би това му е минавало през главата .., но не би бил способен да го изрече, страхувайки се, че може би ще бъде истина.

Все повече започвам да се притеснявам, защото все още не са тук. Минаха 24 часа и знам, че може би има куп неща, които трябва да направят, особено да ми се обадят, но започвам да се притеснявам сериозно. Тази паника, която ме обзема, ме кара да си представям неща, които не искам да ми се случват, но не мога да спра да си мисля, че на някакъв етап ще станат истина. Толкова съм наплашена, че не мога изобщо да си позволя да мисля за нещо като преобличане или прибиране вкъщи за обяд или за вечеря. Добре че баба носи това, което е сготвила, но въпреки това нямам апетит, особено след като знам как Хари би се зарадвал на нещо топло и вкусно, а няма как да му го дам. През тези два дни не съм правила нищо друго, освен да чакам да дойде времето, в което ще го видя. Все още не позволяват на никого да го вижда, освен един човек, и през всичките пъти съм аз. Това е като опората ми за деня, целият ми ден или поне по-голямата част от него е запълнена от мълчание и негативни мисли, но когато го видя лъч светлина пробива през отново размекващото ми се сърце, което е събирало тревоги цял ден.

Беше дошло времето, в което трябваше да го видя. Вече не носеше кислородна маска, но все още не му позволяваха да говори много. Бяхме се наредили на обичайното място, стоейки там цял ден, поне успях да отпратя Емили, защото беше тук достатъчно дълго, тя все пак си има малко дете, не мога да я товаря допълнително, колкото и да ми е трудно в момента.