Dependent on you #WattysBulgaria2015

Chapter 12 - The essay

-Всяка двойка да се нареди една до друга и ще четете есетата си на глас.

Каза професор Морисън с не много приятен тон. В стаята бяха и Лиам, и Хари. Лиам от време на време ме поглеждаше и ми се усмихваше леко, какво му става на този? Да не го е ударил гръм? Хари е обърнал представата му. Защо пък Хари да му я е обърнал? Сигурна съм, че нищо не е направил, освен да излъже и него и мен. От друга страна той не обръщаше внимание на никого, дали мислеше за есето?Да, точно за есето мисли. Понякога имам много глупави мисли. Какво да правя?Да си преместя ли стола? Ще си стоя така,дано професора не каже нищо.

Хари изобщо не го беше чул, сякаш беше в друг свят.Идиот.

-Джонсън премести се при Стайлс, какво стоиш?

Беше странно да ме наричат по фамилия. И защо аз да се местя? Ох. Станах от стола си и той изскърца, а Хари отдели поглед от телефона си, когато казаха фамилията му. Изгледа ме мрачно и отново се загледа в телефона си. Сложих стола си на разстояние. ... След като почти всички се изредиха професора каза имената ни и сега какво? Ясно беше, че аз ще го чета, но ще си призная, че Хари не ми е помагал.

- Искам Стайлс да го чете.

Хари изведнъж се изкашля и ме погледна бегло.

-Болен съм.

Изкашля се отново и сложи ръка пред устата си. Сериозно? Това ли беше най-доброто, което можа да измисли?

-Джонсън изобщо той писал ли е есе или го направи сама?

Този професор как разбира всичко, няма да подкрепям Хари, ще кажа, че сама съм го правила и без това той достатъчно ми навреди.

-Ами ... той не ми .. той ми помогна.

Казах бавно и тихо, а Хари ме погледна учудено и се засмя самодоволно. Точно това искаше той, ох защо го подкрепих? Нали нямаше да го направя? Много съм глупава. ...

Всички излязоха и разбира се пак Хари остана в стаята, дано не ме заговори. Стана от стола си и аз възможно най-бързо реших да се измъквам, но той хвана дръжката на вратата, където беше ръката ми. Докосването му беше ... студено. Сетих се за по миналата вечер, когато главата му топлеше коленете ми. Но този път няма да мълча като глупачка. Ами ако пак ме допре до стената? Не, няма.Няма да се поддам този път.

-Защо каза така?

-Как?

Гледах към обувките му, бяха скъсани. А уж е богат.