I'll be here for you

Chapter 6 (745 words)

Гл. Т. Шуга

- Хьонг, много се бави, звънни пак.

Стоях до Джин и най-нагло го ръчках в ребрата, а той дори не асимилираше. Стоеше си и си чакаше. Да, в този момент се държах досущ като пет годишно момче, което не бе получило желания подарък от Дядо Коледа, но... Просто си исках Джимин обратно! Той беше мой и никому друг.

-Джин! Звънни на проклетия звънец!

Изчаках още малко, но осъзнавайки, че той няма да звънне рекох аз да го сторя.

-Зарежи, аз ще го направя. Какво ти става, бе?

Мрънках си под носа, когато се протегнах и звъннах на звънеца, но този път беше по-настоятелно. Нямах търпение да го видя този що за стока е. Отново зачакахме, аз и брат ми. Той спокоен, а аз до него като някакво лапе. След малко вратата се отвори, а оттам излезе младо и добре изглеждащо момче. Беше облечено в черни панталони, бяла риза и за капак черна вратовръзка. Метнах поглед към брат си. Забелязах, че на него това не му направи впечатление и тръгна в прав текст:

- Търсим г-н Техюнг. Тук ли е той?

Батко беше сложил ръце в джобовете си и търпеливо чакаше отговор.

Момчето от раз смени гримасата на лицето си, прекрачи прага и излезе пред входната врата с лека усмивка на лице.

- Зависи кой го търси.

Приложихме очен контак. Гледахме се извесно време, а от лицето му не слизаше нелепата му усмивка. Тогава хьонг направи крачка и застана пред мен, блокирвайки ни видимостта.

- Господине, зададох ви въпрос и чакам да ми отговорите.

Джин вече беше леко изнервен и си личеше по твърдата нотка в гласа му.

- Оу, моля да ме извините, г-не..

Надникнах леко зад рамото на батко и видях как момчето го гледаше с по-различна усмивка отпреди малко.

- Аз съм Ким Техюнг. Как мога да ви помогна, господа?

- Познавате ли момче под името Джимин. Едно с черна коса, високичко...

Мозъка ми отказа и автоматично изключих разговора им. Джин защо се прави на ударен?! Много ясно, че го познава. Били са заедно преди. Не може ли просто да го пита и... Чакай ние не сме полицията.. Той може да ни излъже..

-....Шуга, шуга...?

Погледнах към Джин втренчено.

- Да, да, кажи?

- Влизаме в къщата на този млад господин, за да изпием по кафе.

Бате ме гледаше някак си странно, но бях сигурен, че зад това негово държание се крие идеалния план. Реших, че е най-добре просто да следвам стъпките му, въпреки че искам да убия това животно...

***********

С Джин седяхме на един огромен и луксозен диван. Къщата на г-н Техюнг беше обсипана с най-различни картини. Явно си беше човек на изкуството. Домът му беше поддържан, всичко си имаше място. Една от прислужниците му ни донесе кафетата в поднос. Огледах я добре.. Можеше на пръв поглед да е усмихната, но зад тази усмивка се криеше преумора... Липсваше пламачето... Пламачето, което даваше надежда на всичко. Как ли ги измъчва този идиот? Преместих поглед върху чашата с кафе, взех я, отпих, след което я върнах. В устата ми остана леко горчив вкус. Кафето беше добро.

***********
Седяхме тук близо час, батко и г-на си приказваха сладко, а на мен вече ми се доспиваше. Приближих се до ухото на хьонг и прошепнах:

- Бате, спи ми се..

Измрънках близо до ухото му, а той ме погледна с лека усмивка на лице.

- След малко се прибираме, Шуга.

Надигна ръка и я постави върху косата ми, разрошвайки я. Знаеше, че мразех някой да ми я пипа.. Отблъснах ръката му и се облегнах назад.

- Искам до тоалетната. Г-н Техюнг къде е тя?

Изправих се, а той драго ми обясни къде се намира и тръгнах натам.

*************
Излязох от банята. Мамка му, на това копеле дори тоалетната му хартия е по-скъпа от живота ми. Не исках да се връщам при тях и да им слушам безсмислените разговори. Ще разгледам къщата, никой няма да разбере.

Тръгнах към втория етаж. Той се състоеше от 5 стаи и всяка бе прилежно подредена. На него нямаше нищо интересно, което би грабнало вниманието ми и тръгнах към мазето. Дано там да имаше нещо по-интересно. По пътя натам чух смеха на батко, придружаван от този на Техюнг. Извърнах очи и тихо се изплъзнах. След малко стигнах вратата на мазето. Голяма метална врата ме делеше от това, което се криеше вътре. Имах предчувствието, че това, което бе там ще грабне вниманието ми. Бавно и несигурно протегнах ръка, обхванах дръжката и натиснах надолу. Вратата тихо изкърца, а любопитство ми се засилваше все повече.