Dependent on you #WattysBulgaria2015

Chapter 84 - Burst

С всяка частица въздух, която той губеше, аз губех разсъдъка си.

Отдръпнах се много далеч от стъклото, блъскайки гърба си в най-близката стена, която се стори по-топла от сърцето ми в момента.

- Кейт ..

Дори гласът на баба беше .. краен предел.

Нали щеше да го спасиш, Ан?

Нали щеше да го оставиш да изживее това, което заслужава?

Нали искаше най-доброто за него?

Нали щях да го направя щастлив?

Баба протегна ръцете си към мен, но топлината и ми се струваше крайно недостатъчна в този момент. Имах нужда да се отдам единствено на празнотата си.

Не мисля, че има начин да не усетя болката, ще премина точно през нея. А може би тя ще остане завинаги там.

- До теб съм, Кейтлин. Не е свършило.

И двете видяхме липсата на живот, и двете не видяхме пулс. Не мога да понеса да видя безжизненото му лице, не мога.

Не можех да кажа и дума, съзнанието ми беше заето от всякакви идващи снимки, моменти, думи.

Искам да отида на най-студеното място на тази земя, искам да не усещам нищо, боже, искам да не се връщам на това място и да усетя този горчив живот отново.

Каквото и да получа все трябва да ми бъде отнето.

За това ли е направен човекът? Някой предупредил ли го е през какво трябва да премине? Някой знае ли дали изобщо може да понесе тези удари? Затова ли, когато се ражда плаче, раздира се, не искайки да бъде свидетел на нищо от живота?

Когато баба ме докосна усетих как сърцето ми се отдалечаваше все повече от нея. За момент тя погледна към земята, изпускайки нещо. Погледът ми беше насочен натам, защото така или иначе не исках да поглеждам никого в очите, защото аз бях виновна.

И тогава видях. Боже. Мой. Не мога да понеса това повече. Не мога и никой не би могъл да опише това, което почувствах, онази разрушаваща покрушителна липса.

Видях плик. Бял. И чист. С моето име отгоре. И с неговия почерк. Цялото ми тяло се наведе, треперейки, за да докосне нещо, което е докосвал и той. Докосвал.

Свих се на едно място, стискайки го и тогава се изправих изведнъж, поглеждайки към баба. Той и го е дал, нали? Свих устни, а тя не каза нищо. Обърнах глава и започнах да се движа, краката ми ме водеха, нямаше да успея да остана тук, знаейки, че той е там. И не мога да направя нищо. А да гледам както всеки друг как се отдалечава.