The girl with The Mask

Завръщане в тъмният квартал

Отложихме вземането на якето на Том и вместо това той ме поведе обратно към квартала. По някаква причина не усещах страх. Никакъв. Усещах тръпки по протежение на цялото си тяло, сякаш то щеше да се сблъска с някаква опасност и аз трябва да се махна, но не го направих. Вместо това продължих смело напред. Том беше прекалено вглъбен в мислите си за да разбере вътрешната борба, която водех, което от една страна ме успокояваше. Не обичах хората да ме гледат докато маската ми на невъзмутимост (която съм наследила от майка си) се пропуква. Защото всички ние трябва да имаме по такива маски или гримасите ни на учудване, страх, разчувстване, щяха да ни съсипят живота, също както да играеш покер и да покажеш картите си на всички - загубата е сигурна.
- Скачача! Хей! Скачач!
Обърнах се към виковете редом с Том.
- Големия Бо! - извика Том и малко по-тихо каза на мен - Това е най-веселият и разбиращ афро американски нарцис в целият квартал. На него може да му споделиш всичко и той да не изрече и думичка пред никого.
- А защо ти казва скачача?
Том почервеня.
-  Дълга история...
Приблизително тридесет годишен мъж с много тъмно кафява кожа, дълга до земята черна коса вързана на плитки и дълбоки искрящи очи. Беше изключително слаб, по-слаб и от мен ( което от една страна ме комплексира, а от друга ме удиви), беше облечен с тениска и широки панталони.
- Кое е това зайче Скачач? - той ме прасна по главата опитвайки се да имитира шеговито потупване, но не стана споучливо.
- Тя разглежда квартала, Бо.
- Ааа, още една като Кейла.
- Не. Това е само опозователна разходка - обясних.
Големият Бо не изглеждаше като човек, който ми е повярвал.
- Ами... Желая ви успех на "опознователната разходка" - той произнесе последните думи сърказтично, - деца. И моля те - обърна се към Том - мини после да пийнем по един чай. Имам да ти снеса важна информация.
Том кимна и ние се отдалечихме от тях.
***
Кейла танцуваше хип-хоп докато около десетима тийнейджъри пляскаха с ръце в такт и крещяха " Давай, Кейла, давай Кейла". Личеше си, че полага неимуверни усилия да не падне, беше много изморена. Челото и беше сбръчкано от усилие.
- Мислех, че нарцисите не могат да правят нищо освен да нарцисуват - тихо казах на Том
- В момента е на бяло - прошепна сякаш това обясняваше всичко.
Изведнъж тя спря да танцува. Музиката също спря, крясъците секнаха. Настана глуха тишина. След което тя се взря в мен изпитателно.
- Радвам се, че я доведе, Кейлъб. Вече се бях отчаяла.
И ме прегърна. Беше вкопчила двете си ръце здраво в гърба ми .
- Съжалявам за всичко - прошепна тя в ухото ми.
***
Благодаря на всички, които следят историята ми! Обичам ви! Моля дайте вот или напишете мнение в коментарите. И също така много съжалявам, че я пускам чак сега и че е толкова кратка, но следващата ще е по-добре обещавам :)