The girl with The Mask

Раздяла

Опитвах се да сложа и последният чифт дизайнерски обувки в ръчният си багаж докато звучеше спора на майка ми и баща ми.

– Как така си я записала в градското училище, Елизабет? – крещеше баща ми ядосано.

– Нямаше повече места в частното училище! Нямах избор Робърт – трябва да спазвам срокове – разбери ме.

– Разбирам те, но се постави на мястото на Кейси. Там е толкова по-различно от тук! Тя няма да се справи.

– Тя ли няма да се справи или ти няма да се справиш без нас?

Настъпи протяжна тишина.

– Никой няма да се справи – каза накрая баща ми. 

– Налага се – парите не стигат.

Отворих широко уста при тези думи.

– Огледай се Елизабет! Фрашкани сме с пари и не се нуждаем от повече.

– Казваш това само за да ни задържиш! Но грешиш – в криза сме!

Чух въздишката му.

– Това означава, че искаш да се разделиш с мен така ли е?

 Излязох в коридора. Минута тишина.

– Да така е – тихо потвърди мама, но аз успях да я чуя.

В шока си изпуснах чантата си и тя се изтърколи по целия път надолу по стълбите

– Кейси какво става? – изкрещя мама.

– Нищо.... Просто не разбирам защо никой не уважава моето мнение – изкрещях следвайки чантата си надолу по стълбите  и тътрейки големия си куфар който потрепваше до мен със закъснение от секунда. Шумът прогърмя по целите пет етажа на долу. – И също мисля че тук ни трябват едни по дебели стени които да заглушават поне малко хаоса – промърморих.

– Кейси просто отиди при Боб  – нареди ми мама.

– Нека ти напомня, че съм на  16  – голяма личност с характер. Не може винаги да ме командваш!

– Докато не навършиш осемнайсет ще ме слушаш какво ти говоря, ясно?

Изръмжах тихо и не и отговорих. Хванах чантата под рамо и затътрих големия си куфар по петите си.

– Боб дай ми телефона ти – казах щом се приближих до него.

Той послушно извади ай фона си от джоба и ми го подаде. Имах чувството, че ако му кажа да скочи от Покрива на имението – той би го направил. Звъннах на единственият близък човек в живота ми – Кортни. Най-добрата ми приятелка.

– Ало.... Кортни? Имам няколко минути да ти кажа, че се местя в Ню Йорк преди майка ми да дойде и да ме завлече на летището. Новината достигна до мен преди петнайсет минути така че моля те не ми се сърди. Много съжалявам. Аааа между другото... Кейси е.

– Абоната в момента не може да говори. Моля оставете гласово съобщение.

– По дяволите! Проклета телефонна система – извиках срещу телефона. – Местя се Кортни! В Ню Йорк. Ще ти пиша когато пристигна. Чао! – и секунда след това добавих – Ще ми липсваш.

Чувствах се глупаво когато отдръпнах телефона от ухото си. Сякаш не на място.Очите ми се бяха насълзили, но нямаше да отроня и една сълза. Не бях плакала от няколко години. А и кой знае как щеше да реагира грима ми на малко солена вода.

Дадох телефона на Боб и се подпрях на луксозният черен автомобил.

– Съжалявам за теб, хлапе – тихо каза той без дори да обръща глава към мен.

– Аз също се съжалявам, Боб. Аз също.

***

Сбогувах се с баща ми с една прегръдка и само две разменени реплики между нас:

„Пази се!"

"Ти също, тате"

В следващият миг майка ми ме изблъска да влизам в автомобила и заключи вратите. През затъмненото стъкло видях лицето на баща ми. Беше напрегнато – сдържаше се да не заплаче.

Аз също се сдържах. Новината за заминаването ме беше поразила въпреки, че изобщо не ми личеше на външен вид. Но бях свикнала през целият си живот да съм с маска затова не изгубих самообладание. Заразлика от баща си който се разхлипа секунди след като ролс ройса запали двигателят. Сърцето ме сви при гледката на хлипащият ми баща. 

 – Как може да си толкова безсърдечна? – попитах майка си, която седеше на предната седалка. – Защо той не дойде с нас?!

– Няма място за него.

– Разбира се, че има! Винаги има. Но ти не го искаш там. Защо?

Вместо да ми отговори майка ми набра някакъв номер и започна припряно да говори на френски.

***

Моля ви за критики и всякакви мнения на лично или в коментарите. Ако историята ви харесва и искате да продължа дайте вот или ме последвайте! Благодаря на всички които следят историята ми! Супер сте!