Никога през живота си не оценяваме тези малки неща. Защото сме прекалено свикнали, защото имаме късмета да ни се случват прекалено често, че не ги имаме като нещо важно, като нещо, което заслужава внимание, като нещо запълващо душата ни без дори да иска нещо в замяна. Единствено усмивка.
Единственото, което той искаше от мен, е да се усмихвам. Иска. По дяволите, дори няма да смея да си мисля в минало време повече.
Чух отваряне на врата много близо, но продължавах да се взирам какво се криеше вътре. Защо толкова много време е в критично състояние? Защо по нищо не показва, че се подобрява? А подобрява ли се? Още повече ме измъчваха притеснените погледи на лекарите. Някой ме отърси от паникьосаното ми състояние, докосвайки ме по рамото. Аз отделих за миг поглед от стъклото и погледнах източника, беше възрастен лекар и ме гледаше сериозно, но не можех да преценя фатално сериозно или просто сериозно. Отдръпнах се от малкото прозорче, предоставящо ми информация за състоянието на Хари, която беше нищожна и затова се опитах да се приготвя психически за предстоящия разговор.
- Вие ли сте единствените близки на пациента?
Не бях казвала и думичка от много часове, затова ми се струваше странно да отворя уста и когато студеният въздух докосна сетивата ми кожата ми отново настръхна.
- В момента да.
Дори не мога да преценя що за отговор е това, но се надявам лекарят да ме разбере.
-Ще бъде добре да ги уведомите, защото не знаем колко бързо може да се промени състоянието му.
Замръзвах вътрешно на всяка една дума. Как изобщо лекарите успяват да запазят такова самообладание, съобщавайки какво ли не на емоционални хора, които всеки момент могат да получат срив?
- Какво имате предвид? Как е катастрофирал?
- Катастрофирал е с лека кола, в която е имало само един човек и за щастие той е в добро състояние в сравнение с това на пациента. Доколкото разбрахме той е говорил по телефона минути преди инцидента.
Погледнах към малкото прозорче. После отново към лекаря. Върнах се в реалността, където точно аз съм виновна. Искаше ми се да избягам от това преследващо ме чувство, но просто не беше възможно. Току-що ми беше казано в очите, току-що всъщност осъзнах какво съм направила. Вината, която ме обгръща, е непоносима. Впуска корените си дълбоко в мен и ме заклещва в пределите си, изстисквайки малкото останала надежда в мен.
ВЫ ЧИТАЕТЕ
Dependent on you #WattysBulgaria2015
ФанфикТя изпълваше това, което иска, а именно да учи в Ню Йорк, а той пропиляваше живота си, мислейки че е щастлив. Когато пътищата им се пресекат, дали е възможно да се направят жертви и да се преглътне егото или единственият изход е самосъжалението?
Chapter 80 - Get through
Начните с самого начала
