На следващия ден
Гледна точка на Хари
С Али в момента бяхме в самолета напът за вкъщи и имахме още около половин час до кацане. Тя се беше облегнала на рамото ми и спеше, а аз изобщо не можах да спя по време на полета. Почивката мина много добре, но не и по начина, по който исках да мине. Годежният пръстен все още е в багажа ми, а не на ръката и. Наистина планирах да и предложа на последната ни вечер там, смятах да си направим романтична вечеря и в общи линии... не знам, нищо кой знае какво, момента е достатъчно специален така или иначе и не исках да е нещо претруфено и кой знае колко нагласено. Плановете ми обаче не се получиха, защото на Али и стана нещо още повреме на обяда, изобщо не беше в настроение. Не знам защо, а и не ми казваше и отричаше да има проблем. Но си личеше, че нещо не беше ок и все още се чудя какво може да е. Мислех си, че всичко е наред, но явно не е. Та в общи линии не беше кой знае колко разговорлива до вечерта, нито по време на вечерята, после настоя да си легнем рано "за да се наспим хубаво". Малко се притеснявам и определено ще разбера какъв е проблема, още когато се приберем или утре през деня, защото, ако трябва да съм честен в момента съм изморен. А и щом не иска да ми каже се надявам или проблема да е незначителен, или наистина всичко да е наред и аз просто да си въобразявам.
Гледна точка на Алисън
Чух гласът на Хари и усетих как гали косата и бузата ми, което ме събуди. Бях заспала някъде към средата на десетчасовия полет и вероятно е време за кацане.
- Али, събуди се. Трябва да слизаме. - каза ми Хари, а аз отворих очи и се огледах наоколо.
- Вече? - забелязах, че хората вървяха към изхода на самолета. Явно все пак бях проспала кацането.
- Вече. - усмихна ми се и се изправи. Аз направих същото и го последвах към изхода на самолета.
- Колко е часа? - попитах, все още не се бях разсънила много.
- 20:00. - отговори ми Хари и двамата слязохме от самолета. Тръгнахме към лентата с багажа, за да си вземем куфарите.
- Супер! Сега трябва да пазаруваме и за вечеря. - въздъхнах и забелязах един от куфарите на Хари, затова го взех, а той взе единият от моите.
- Може да си поръчаме нещо, ако искаш. Но не ми се ходи на ресторант. - отвърна.
- Не, няма проблем. Ще ни приготвя нещо. Така или иначе достатъчно си поспах и сега имам енергия.
- А аз съм ужасно изморен. - призна и взехме багажа си, а след това тръгнахме към изхода, където Джон ни очакваше с колата на Хари.
Преди да се приберем минахме през един хранителен магазин и напазарувахме някакви продукти за вечеря. Когато се прибрахме Хари качи багажа ни в спалнята ни, а аз отидох да оставя покупките в кухнята.
- Ще отида да си взема душ и да си почина малко, нали не е проблем? - Хари влезе в кухнята при мен.
- Разбира се, че не, любими. - усмихнах му се, а той целуна бузата ми. - Ще те извикам, когато вечерята е готова.
- Благодаря! - излезе от кухнята и тръгна нагоре.
Аз се захванах с приготвянето на вечерята ни, щях да ни направя печено пилешко филе и салата. Когато сложих пилето в печката се захванах и с рязането на зеленчуците, но по едно време спрях и реших да се възползвам от факта, че Хари в момента не е наоколо, и взех телефона си. Все още съм ужасно напрегната и най-накрая искам да прочета проклетия имейл, защото от вчера до днес нямах и пет минути насаме. А и чаках да се върнем тук, защото от острова или самолета нищо не можех да направя така или иначе. Намерих въпросният имейл и го отворих. Прочетох го отгоре отгоре, докато не стигнах и частта, която ми трябваше.
"...Първите три месеца изискваме да се остановите в Париж, където ще започнете изработката на първата ви официална колекция като дизайнер на Gucci. Ще Ви очакваме в града още на 01.09., където ще бъдете посрещната на летището и отведена в предоставеният Ви от нас апартамент за целият Ви престой в този период от три месеца. Ще работите върху моделите на дрехите с помощта на Алесандро Микеле и неговия основен екип, а дизайните се очаква да бъдат включени в ревюто на Gucci по време на модната седмица в Ню Йорк по-късно тази есен. Чувствайте се свободна да ни пишете, ако Ви е необходима повече информация. Поздравления за добре свършената досега работа! За нас е чест да бъдете част от семейството на Gucci и ще бъде удоволствие да работим заедно с Вас! Ще се видим в Париж съвсем скоро!"
Значи все пак наистина се изисква да бъда там. Но ако разбрах правилно това са само три месеца, нали? После мога да се върна тук. Явно им трябвам там само за създаването на дрехите. Обаче това пак не променя факта, че трябва да замина. Три месеца не са чак толкова много време, но не са и малко. А и какво, ако се наложи да остана за повече? Не, не мога да повярвам. Никой не ми беше споменал, че ако получа работата ще се наложи да се преместя. Какъв е проблема да си работя и оттук? Преди да се усетя звънях на Хана, не знам защо, но исках да поговоря с нея.
- Хей Али, какво става? - вдигна ми почти веднага.
- Съжалявам, че ти се обаждам сега, но исках да поговорим за нещо. Преди малко с Хари се прибрахме и сега прочетох въпросният имейл. Та за частта с Париж...
- Какво за нея?
- Хана, не мога да замина. - въздъхнах.
- Защо не? Доколкото разбрах става дума за няколко месеца като за начало.
- Ами Хари? Дори... дори не съм му казала за това, нито за факта, че получих работата.
- Али, това е невероятна възможност. Не можеш да я изпуснеш. Просто поговори с него, сигурна съм, че ще измислите нещо. Няма да останеш там завинаги. А и той какво направи преди няколко месеца? Замина за Англия, защото беше добре за неговата кариера. Длъжен е да те разбере. - увери ме.
- Не знам, Хана. Сега е различно. А и изобщо не предполагах, че ще изникне нещо подобно. Та това е Франция. Няма ли някакъв друг вариант? Наистина ли е толкова наложително чак да се местя?
- Доколкото разбрах Бела отива в Италия, но нея са избрали за дизайнер на аксесоари-чанти, портмонета, обувки. А ти ще бъдеш във Франция и ще работиш върху дрехите, които си измислила, защото искат да ги включат в едно от ревютата тази есен. Което ми се струва малко прибързано, но е добре за теб, хората ще видят дизайните ти още по-скоро. Това не ти ли звучи добре?
- Звучи невероятно! - усмихнах се слабо. - Но не знам как да поднеса новините на Хари, а и аз не знам как се чувствам спрямо тази промяна. Това е напълно непозната страна.
- Не заминаваш утре, нали? Успокой се малко и помисли над всичко, а след това просто поговори с Хари. Сигурна съм, че всичко ще е наред.
- Имам... две седмици за поредното грандиозно решение, което трябва да взема. Последните две години постоянно има подобни обрати, започва да ми омръзва. - оплаках се.
- Но така е по-интересно. - засмя се леко.
- Щом казваш. Благодаря все пак! Ще ти се обадя скоро да ти кажа какво съм решила. - казах и.
- Лека вечер! - пожела и ми затвори.
Оставих телефона си, а след това продължих с приготвянето на салатата, защото Хари вероятно вече е излязъл от банята. Разсъждавах над всичко това със заминаването и думите на Хана... Дали Хари наистина ще ме разбере? Напрактика Хана е права, че той не се замисли и замина за Англия преди няколко месеца, главно заради кариерата си. Сега би трябвало да е мой ред да направя нещо свързано с моята бъдеща кариера. Но тази мисъл изобщо не прави нещата по-лесни. Не знам дори защо съм толкова притеснена все още, дали защото ме е страх заради това да не ни се развалят отношенията с Хари или просто защото е нещо неочаквано и не знам как да реагирам, а може би е факта, че крия нещо сериозно от Хари като цяло. А наистина се притеснявам да говоря с него по някаква причина.
Когато приключих с приготвянето на вечерята ни побързах да се кача горе и да го извикам да дойде. Влязох в спалнята ни и го видях заспал на леглото ни, явно наистина е бил много изморен. Беше само по боксерки, затова се приближих към него и го завих внимателно. Не мислех да го будя, а просто излязох от стаята и се върнах долу в кухнята, за да вечерям. Обаче изобщо не ми се ядеше вече и хапнах съвсем малко от салатата. Чувствах се ужасно и бях прекалено умислена. Наистина не знаех какво да правя и бях прекалено напрегната и съсредоточена в самия проблем, за да обмислям каквото и да е решение.
Реших да се обадя на Сара и да поговоря с нея, защото имах нужда от съвета и в момента, а и исках да и споделя за ситуацията. Набрах номера и и тя ми вдигна след няколко сигнала.
- Хей, съжалявам, че ти звъня толкова късно, но наистина имам нужда да поговорим. - все пак тя беше с три часа напред.
- Няма проблем. Какво става? - попита ме веднага.
- Ами... получих работата... - започнах.
- Боже Али, това е страхотно! Поздравления! - зарадва се.
- Благодаря! Но не точно това е важното в момента. - отвърнах. - Едно от условията и изискванията е да се преместя в Париж за следващите три месеца.
- Мхм... - остави ме да довърша.
- Не мога да го направя. Какво ще стане с мен и Хари? Дори не знам как да му го кажа. - очите ми започнаха да се насълзяват.
- Не си му казала?
- Все още не. Нито дори за това, че получих работата. В момента не мога и да се израдвам като хората. Нямам представа какво да правя, не предполагах, че ще ми се наложи да замина. А от вчера съм ужасно притеснена и напрегната и едвам го прикривам пред Хари, защото не искам да се притеснява и той засега. - обясних.
- И няма никакъв друг вариант?
- Не. И аз се надявах това да не е абсолютно наложително, но ако искам работата, трябва да замина още след две седмици.
- А защо не говориш с Хари? Три месеца не са чак толкова много. Мисля, че бихте могли да се справите.
- Не знам, но вече не е честно. Връзката ни постоянно е подложена на някакви изпитания. Ок, вероятно можем да се справим, но защо изобщо трябва да се случва така? Защо трябва да има някакви си три месеца, които само да ни измъчат като в момента всичко си ни беше наред? Винаги се случва нещо такова, винаги има някакво препядствие по пътя, колкото да ни поскара, евентуално раздели, да ни накара да страдаме и после, ако имаме късмет нещата се оправят. А и съм убедена, че на Хари изобщо няма да му допадне идеята за връзка от разстояние точно сега, когато отново заживяхме заедно и толкова много настояваше на това. Точно сега, когато сме заедно през цялото време и по никакъв начин не искаме това да се променя трябва да се появи поредната спънка. И този път не засяга него, а мен. Обикновено връзка от разстояние ни се налага отвреме навреме заради неговата работа, а сега след като той е направил всичко възможно да бъде тук с мен и да нямаме подобни проблеми вече как по-точно да стана и да замина? На фона на това, че той направи много, за да може да сме тук заедно в момента, а не на два континента и се старае да не пътува чак толкова често, не мога просто да си тръгна, защото ще е добре за моята кариера. - вече сълзи на безпомощност се спускаха по лицето ми. - А от друга страна това е мечтаната ми работа и съм толкова близо до това да стана дизайнер. Не мога просто да обърна гръб и на подобна възможност.
- Али, каквото и да ти кажа аз в момента няма значение. А и ако трябва да съм честна, не знам дори какво да те посъветвам в случая. Не е честно да избираш между Хари и мечатата си. Но според мен трябва просто да поговориш с него и в случая обаче сама да вземеш решение, защото все пак засяга твоето бъдеще. И в случай, че заминаването ти е толкова наложително смятам, че е редно Хари да прояви разбиране, все пак той много добре знае какво е да си поставен пред такъв избор. Така че не се мотай и няма от какво да се притесняваш, а побързай и му кажи какво се случва, не го дръж на тъмно. Нямаш толкова много време и по-добре не се бави много, защото накрая ще излезе, че му сервираш новината на свършен факт, а това е нещо наистина важно, което хубаво трябва да обсъдите. - каза ми тя. - Сега се успокой малко, ок? И всъщност къде е Хари?
- Заспа преди малко, аз съм в дневната. - отговорих и.
- Ясно.
- Добре, ще те оставям сега и благодаря за разговора все пак.
- Няма проблем. Знаеш, че винаги можеш да ми се обадиш. Обичам те и лека нощ! - пожела и ми затвори. Аз оставих телефона си на масата пред мен и наистина опитах да се успокоя, но все повече сълзи се стичаха по лицето ми и не можех да ги спра.
- Али? - чух гласът на Хари и побързах да избърша сълзите от лицето си. - Какво става? Защо плачеш? - дойде при мен.
- Не плача. - отрекох, въпреки че сълзи продължаваха да се стичат по бузите ми.
- Али, моля те кажи ми какво става. Вече ме притесняваш. - седна до мен и ме прегърна. - Знаеш, че можеш да ми кажеш всичко. - започна да бърше сълзите от лицето ми и ме гледаше в очите. Това ме накара да заплача още по-силно и дори не можех да му отговоря. Той ме придърпа в прегръдката си и уви здраво ръце около мен, и целуна главата ми.
- Не искам да се разделяме. Никога. - казах.
- Кой е казал, че ще се разделяме? - отдръпна се леко и ме погледна. - Защо изобщо го споменаваш? Какво е станало? - продължаваше да пита, а аз все не исках да му отговарям.
- Просто... просто го казвам. Обичам те повече от всичко! - сгуших се в него отново.
- И аз те обичам! И ти обещавам, че никога няма да се разделим. Няма начин да го допусна. - увери ме. Наистина се надявам да го има впредвид. - Сега ми кажи какво е станало. Защо плачеш?
- Няма конкретна причина, не знам, просто ме изби на рев. - оправдах се набързо. Сара беше права, че трябва да побързам с разговора, но не мисля, че съм готова да го направя още тази вечер.
- Сигурна ли си? - попита ме. - Защото още вчера нещо не беше в настроение.
- Мхм... - кимнах. - Нищо конкретно не е станало. - повторих. - Просто наистина съм ужасно щастлива с теб и се притеснявам да не се случи нещо.
- Няма какво да се случи, за да го промени. - погали бузата ми. - Успокои ли се? - усмихна ми се и хвана лицето ми в шепите си.
- Така мисля. - отвърнах на усмиваката му, а той се наведе леко и целуна устните ми.
- Хайде да си лягаме тогава. - стана от дивана и преди да се усетя ме вдигна на ръце, което ме накрая да се засмея. След малко бяхме в спалнята ни и аз само съблякох дрехите, с които бях, както и сутиена ми, а след това се присъединих в леглото при Хари. Въпреки всичко преди да се усетя съм заспала в прегръдките му.