ПРЕДИ да започнете да четете искам да знаете - открих тази завършена глава в черновите си тази вечер, сякаш изобщо не си я спомням и никога не съм я писала. НЕ, НЕ ПРОДЪЛЖАВАМ книгата, но реших да споделя с вас, каквото имам. АКО НЕ РАЗБИРАТЕ и сигурно не го правите ПРОЧЕТЕТЕ КОМЕНТАРИТЕ/извинението МИ В МИНАЛАТА ГЛАВА, но не е нужно; там просто изливам душата си за провала на седемнадесетгодишния ми живот, а именно ТАЗИ КНИГА.
НАСЛАДЕТЕ СЕ НА НЕРАДКТИРАНАТА ПОСЛЕДНА ГЛАВА, КОЯТО ИМАМ.
*Capable of being terrible*
Вълчото лице на Зоран не ме напуска и в кошмарите ми, които се стремя да потисна от спомените си. Но колкото и да се опитвам никога не успявам, и вървейки по коридорите на дясното крило на замъка всеки път щом затворя очи на клепачите ми, сякаш се изографисва образа му със сенките от федората му и виненият ѝ цвят се застъпват в изгарящо синьо, щом ги отворя. Потърквам ръце едни в други, за да ги стопля; студът е смразяващ и кръвта в тялото ми, сякаш се вледенява.
Опитвам да се убедя, че това, което правя не е грешка или задънена улица, но обстоятелствата ме притискат, както и времето. В съзнанието ми изниква момента в парника и онази ръка, гласът и притеснението от бъдещото пристигане на инквизитор Зоран. Не мога да дочакам следващия ден, трябва да действам сега. Зоран със своите мъгляви очи и хищническия си поглед насочен към Кол.
Никой не забелязва, когато минавам покрай своята врата и продължавам напред. Колкото и строго забранено да е присъствието в чужди стаи, това ми се струва неотложно. Почуквам леко по вратата и се оглеждам за съмнителни лица, но всички са вглъбени в целта си да стигнат по-бързо в стаите си, където ще се чувстват в безопасност. Вратата се отваря бързо и сънливото изражение на Мадлен ме посреща.
- Какво? – премигва объркано тя.
- Трябва да говоря с теб – прошепвам аз без да увъртам.
- Ъ, аз... спя – дрезгаво отвръща тя без да избягва очен контакт. Намръщвам нос, разпознавайки мириса на трева. Вглеждайки се в младото момиче, мога да видя, че се е събудила на мига, в който е загряла, че съм аз, но се прави на тъпа.
- Важно е.
Мадлен свъсва вежди, и треперейки подава ръка към мен, издърпвайки ме изненадващо. Не вярвах в тлееща наркоманка като нея да е останала толкова сила. Веднъж влязла в стаята и въздъхвам облекчено. Спускам поглед по обителта и се учудвам от всички предмети наоколо. От съборени книги по земята, саксии с непознати билки или тази с трева подаваща се изпод висока табуретка, за която завиждам, до зелените завеси, които съм доста сигурна, че не са по правилата.
- Не трябва да си тук - проговаря Мадлен и страхливо присяда на леглото, опитвайки се да закрие няколко бутилки. - Ако ни хванат...
- Няма. - отсичам аз и остротата на гласа ми я стряска. - Миналата седмица защо ме заведе в градината? - при споменаването за предишната ни среща, тя свежда глава надолу и се заиграва с кръстосаните си ръце в скута.
- Аз-з... реших, че ще ти хареса. - запелтечи тя.
- Искаше да чуя, нали? - По лицето ми играе дедуктивна усмивка, но се старая да не съм арогантна; няма да направи добро впечатление и по-важното - няма да ми е от полза. - Знаеше, че директорът ще мине от там и ще говори по телефона. Целта ти бе да разбера за Зоран преди пристигането му и да...
- Не-не, аз, не знаех за това - отрича тя и неуравновесено започва да пелтечи, както в парника на език, който сега по-ясно определям като норвежки. - Те ме накараха.
- Какво? Кои? Защо? - избухвам отсреща ѝ, трудно е да се контролирам, когото всичко е толкова съмнително и забулено. - Работиш ли за някого?
Бавно повдига глава и сините ѝ очи, стъклени сфери, пълни с вода ми говорят, крещят и се молят, но сякаш на непознат за мен език. Тя клати глава в отрицание. Въздъхвам шумно, не прави това никак лесно.
- Не ме интересува, не съм дошла тук за това - признавам аз и се приближавам към нея, сякаш е врабче с прекършено крило, което злорадно настъпвам с върха на ботуша си. - Дошла съм за информация за Зоран. И ако не ми помогнеш ще се постарая всички да разберат за това. – казвам аз и посочвам наоколо в стаята ѝ.
Моментът на очакване на отговор се проточва и усещам времето като нишка върху стан, а часовникът над прозореца отброява всяко ново движение на тъкачката по него, превръщайки сцената в драматична постановка. Увредената, суха коса на Мадлен трепери с всяко нейно движение, и когато гърдите ѝ се надигат нагоре и надолу от насеченото ѝ дишане прозрявам находчивостта си в реакцията ѝ. Не само че ще ми помогне, а би била съвсем способна да падне на колене и да ме замоли с големите си воднисти очи, които заплашват да прелеят от сълзи.
- Аз...- звукът, излязъл от устните ѝ е сподавен и се стряскам, когато става рязко и започва да рови по металните си шкафове, търсейки нещо, което се оказва къс джойнт от старинна дървена кутия. – Инспекторът? Какво мога аз да ти кажа за него? – объркано изстрелва въпросите си тя, прещраквайки черната си запалка няколко пъти преди оранжев пламък да освети лицето ѝ. По върха на цигарата затанцува умел червеникав пламък, който пропива хартията и тревата, когато Мадлен си дръпва за първи път.
- Каквото знаеш. – отвръщам аз и кръстосвам крака еден върху друг, облягайки ръцете си назад на леглото. – Не съм глупава Мадлен, нима вярваш, че не се усъмних в случайността ти да ме заведеш в парника и директорът да се появи на същото място в същия момент, водейки важен разговор, който не трябваше да чувам? Хайде стига, не възнамерявам да увъртам повече, нямам и много време.
- Не работи така – рязко изсъсква тя и свъсвам вежди при неочаквания ѝ изблик. – Не разбираш, Даниел, не знам какво си мислиш, че мога, но не е и това.
- Няма значение какво предполагам, че можеш да правиш или не. – спокойно отговарям. – Но съм сигурна, че знаеш нещо, каквото и да е.
По лицето на младото момиче се изписва съмнение, притеснение и физическа болка може би от мигрена. Присяда на съмнително разстояние от мен и проговаря с шептящ тон:
- Това, което знам е, че провежда проучване, което засяга приобщаването на Възродените в академията, напредъка в обучението на цялостното население на училището. Записва кои са присъстващи, кои имат нужда от по-силно... обучение. – Мадлен продължава да обяснява какво прави тук Зоран и защо, но тази информация е незначителна за това, което наистина питам. Решавам да я подтикна към същественото.
- Нещо друго? – отчаяно питам аз и се приближавам към нея с хищнически поглед. Знам, че знае, усетът ми не е погрешен. – Задни мисли, идея какво да избягвам да правя пред него или...
- Знам какво ме питаш Даниел! – избухва тя на лицето й изписана болка. – Знам! И те знаят, но не искат да ти кажа... - думите се изстрелват като куршуми от сухите ѝ устни и пораждат още по-голямо озадачение в мен. Отново споменава те, които и да са. Оставам тиха, не знаейки как да отговоря. – Заведох те в парника по тяхно нареждане, защото те наблюдават и за тях си ценна и такава ще останеш само ако не създаваш проблеми. А това ще сториш като...
- Като избягвам Зоран. – довършвам аз и тя кимва, допушвайки цигарата си. Загася я в един от многото кристални пепелници, който измъква изпод леглото си. - Колтън е твой приятел, нали?
- Кол? Защо питаш за него?
- Имам съмнението, че е под заплаха от инспектора, а ти не би ли направила нещо, за да го спасиш? Да споделиш? - гласът ми е твърд и нисък, пораждащ страх в Мадлен, проличавайки си от очите й. - Какво ли би сторил Зоран на беззащитния Колтън?
- Ти... мислиш, че ще го нарани. - Изправям се, повлияна от силата, която сякаш се излива на вълни от момичето срещу мен. Клепачите й се движат бурно, а очите й се крият зад тях в лудешки танц. Инстинктивно застъпвам назад, когато Мадлен разтваря широко очи, за да бъда срещната от напълно бели ириси и никакви зеници. Отваряйки уста, за да проговори се извисява с велик вик достоен за боговете от гръцките митове; тих, но всемогъщ, гротеск, ала омайващ. - Задет мъжът е тук да дигне тъй войските ви, та да се пролее кръвта ви за веч изгубена война.
Задъхано правя крачка назад, удряйки стената, и падайки на земята. Хлад се спогажда във вените ми, защото това не е Мадлен, не е момиче, а същински демон от детски кошмари. Обладана от нечий дух, душа, присъствие, каквото и да е ме гледа втренчено и кара слабоватото момиче да изглежда като острие готово да прониже сърцето ми. Безмълвна, с колкото бързина успявам да набера ставам и се насочвам към изхода с желанието си да избягам от ужаса, чийто причинител съм самата аз.
Напускам стаята на Мадлен, затръшвайки вратата и с глава пълна с неясни отговори, които пораждат паяжина от догадки все завършващи в задънени улици и многобройни въпросителни. Гласът на Мадлен отново прозвучава, карайки ме да се закова на място, въпреки всеяческите ми усилия да изчезна от болезнената сцена, но вместо това словата ѝ ме жегват и потискат, вадейки мрачни образи от дъното на кутията ми със спомени:
- Те виждат, че си като нея, като сестра си. - отдъхвам си, треперйки като сламка от нормалният й глас.
- Кои са те?
- Довиждане, Даниел. – отпраща ме тя и се скрива зад вратата на стаята си.
Привеждам смирено глава надолу в опит да се скрия от мислите си, от случката преди малко, от последните думи на Мадлен, от спомените за Хелена. Като нея? Нима аз съм лъжкиня, нима съм убиец, социопат извън контрол? Лукреция, ще ми се тя да е тук, за да й го кажа и да се смеем заедно на абсурдността му, каква ирония.
Каквото и да се случва се убеждавам, че съм била права от самото начало за това място. Единственото, което Академия Лукреция умее да прави е да оплита учениците си в муселинени воали, шити от тайни и с диаманти от загадки.
***
На следващия ден в столовата децата са още по-тихи отпреди, стоят вкаменени и ръцете на събеседниците ми треперят. Забелязвайки, Дагмар небрежна усмивка се прокрадва по лицето ми. Точно за нея си мислех.
Безмълвно се изправям, привличайки вниманието, но уви това е по-важно от ужаса им сега. Поздравявам Дагмар с помахване и тя отвръща с тихо Хей.
- Нека да обядваме в градината? - предлагам аз и тя приема безусловно.
Двете се настаняваме на една от пейките до плетения лабиринт и започваме да се храним. Днес картофеното пюре е поносимо, а скумрията обезкостена. Толкова съм гладна, че изяждам десерта от прасковен пай за секунди. Прегладняла или умираща от любопитство да разпитам поредната си жертва, не зная.
- Видя ли инспектора?
- Зоран? - пита Дагмар и лицето й моментално помръква. - Не е сравнително приятна личност, това ще ти кажа.
Изпадаме в удобна тишина за времето, в което тя дояжда своя пай и допиваме лимонадата си заедно. Може би готвачките се опитваха да впечатлят Зоран. Всички ли му се кланяха като пред цар? Въздъхвам тежко, оставяйки стъклената си чаша острани на подноса.
- Мисля, че не е тук за добро. - отбелязвам тихо аз. Дагмар се вглежда в мен и радостно установявам, че съм приковала вниманието й.
- Какво искаш да кажеш? - озадачено ме гледа тя. Златният й тен блести на обедната слънчева светлина, а лек студен полъх развява тъмните й вълнисти коси. - Тоест, да изглежда като злодей от късометражен филм, но наистина ли?
- Забелязала ли си как гледа някои деца. - споменавам, шепнейки аз и се навеждам към нея, подносите ни кликвайки заедно. - Особено по-слабите... сякаш иска да, не знам, може би, накаже или дори изключи.
- Имаш предвид Колтън Харисън?- кимам леко прибързано. Знаех си, че не само аз съм го видяла. На лицето й се изписва странна гримаса. - Даниел, за какво си мислиш?
- Аз... - започвам плахо, но разбира се, предвидила съм всичко до най-малката подробност. - Чух един раговор и останах с впечатлението, че директорът не иска инспектора тук, не само това, но бе изплашен от него. И не вярвам, че страха му бе само заради сина му слабак.
- Защо споделяш това с мен? - объркано пита тя и бърза да стане от пейката.
- Защото си единствениат ми приятел тук и имам нужда от помощта ти. - засрамено плизнавам аз, а тя скланя глава настрани. Понижавам заповедническия си тон в следващите си думи: - Трябва да знам защо е тук и как да оцелея, Дагмар, не само аз, а и ти. Той не е особен фен на Възродените.
- Съжалявам, но не мога да рискувам, Даниел. - отказва тя жално. Дагмар трепери, но не като Мадлен, а като сърнела хванала се в капан. - Твоето място е уредено, а моето? - Уви, дори не подозираш, че моята глава лежи под секирата също. Дори повече от твоята. - Могат да ме изритат за час. Бих искала...
- Разбирам.
***
Прибирайки, се от градината през главния вход сме срещнати от навалица в антрето. Съучениците ни са скупчени около някого на пода, а воините са образували защитен вътрешен кръг. Двете се споглеждаме многозначително. Приближаваме се към стадото овце и си проправяме път през него. Навеждаме се, за да съзрем сцената.
Дагмар ахва. Разбутва хората настрани и пробива защитната стена от воините. На пода в локвичка от кръв стои брат й, кашляйки червено. Едното му око е подпухнало, а веждата сцепена, ухото пурпурно. Около врата му си личат сини петна.
- Какво по дяволите? - възкликвам тихо.
- Отдръпни се! - воините избутват Дагмар от Сейдж и го повдигат през подмишниците. Започват да го влачат към изхода бъзмълвно
- Къде го водите? Какво се е случило? - започва да вика тя, създавайки още по-голяма суматоха.
- Зоран го е пресрещнал. - признава един от приятелите му, приближавайки се до Дагмар. - Намерил цигара и запалка в дънките му. А те са забранени.
Дагмар започва да пелтечи и шумоли с ругатни и притеснение видно в гласа й. Несъзнателно я притискам до себе си, прегръщайки я. Сега я имам в ръцете си, държа я толкова силно в хватката си, че никога не би успяла да се измъкне. Увивам я с плевелите си като отровно растение, а топлината ми е лъжовен уют, който я привлича дори повече. Притварям очи, единственото, което виждам е Хелена и горящото й тяло. Нима аз не изпитвах същото? Ала се възползвах от слабостта й, досущ като Старейшините от моята.
🌸vote and comment🌸