**Предполагам ще ме набиете след като прочетете главата, не е каквото очаквате...та добавила съм музика, но ще ви напиша кога да я пуснете**
Гл. т. на Джимин.
Предположенията ми бяха две, не знам... мисля, че ми се привидя как Шуга се появява в това ужасяващо мазе и ме извежда. Първото ми предположение беше, че са ми сложили нещо в чая, а другото ми предположения беше, че съм сънувал, а през това време бавно и мъчително умирам на пода в онова мазе от студ, но нищо от това не бе вярно. Когато отворих очите си видях къде съм, намирах се в болница. Привиквайки към слънчевата светлина идваща от прозореца успях да разгледам стаята. Бях за обграден от всякакви машинки и тръбички, предполагам са ми давали преспивателно, но като помня как Джей Хоуп ме надруса, надали. Чудно ми беше за какво ми бяха поставени тея тръбички, но аз не съм лекар, а щом още не съм гушнал букета значи всичко е наред. Стаята в която се намирах беше просторна с телевизор и нещо като фотьойл, който не бях забелязал. Беше точно до моето легло, явно някой е бил тук, предполагам това е бил Шуга. Но къде е сега? Знам, че задавам тъпи въпроси, все пак всеки си има нужди, но просто искам да видя лицето му и да споделя с някой какво се случи, а на него имам най - голямо доверие. Чувах шума идващ от коридора, всички доктори и сестри, които търчаха напред - назад, за да помогнат на пациентите си. Пък аз просто си лежах на леглото, добре завит с одеяло и чаках някой да дойде при мен и да ми каже, че мога да си ходя или поне се надявах Шуга да се появи..
Оглеждах се за телефона си, за да проверя колко е часа в момента, но като гледах през големия прозорец, който осветяваше стаята, предположих, че е рано сутринта. Какво ще правя докато дойде някой? Мен не ме свърташе на едно място, исках да си ходя. И когато вече бях отегчен до крайна степен, някой почука на вратата и отвори. Първоначално си помислих, че може да е Шуга, но се оказа една медицинска сестра. Беше ниска на височина, сравнително млада и беше с черна коса вързана на кок. Изглеждаше някак строга, но бе мила с мен. Поздрави ме с усмивка и седна на така наречения фотьойл, държеше една папка. Предполагам ще ми каже дали ще бъда изписан скоро, но не:
- Господин Парк, бихме искали да останете още поне ден - два в болницата, за да ви направим някой тестове - обясни момичето.
Бях учуден, не знаех, че ще са им нужни тестове. Та за какво? Да не съм бременен??! Мне...това не е възможно. За момент се разсеях и започнах да осмислям, всичко, което ми се случи, но сестрата ме разконцентрира:
- Момчето, което ви е държало, не ви е дало преспивателно както, вашия приятел ни каза, предполага се че това е някакъв вид наркотик, но все още не сме направили тестовете, но не се притеснявайте, според докторите не е сериозно - обясни момичето, опитвайки се да ме успокои, не че помогна.
- Добре, благодаря ви много - отвърна аз.
- Докато сте тук ще се грижим за вас, бихте ли искали нещо. Вода? Да ви завия по - добре? - момичето стана, оставяйки папката върху фотьойла и тръгна към мен.
Не бях доволен от този факт, бях си добре и така. Не съм бебе можех и сам да се оправя, но тя дойде най - нахално и дръпна одеялото при, което аз я бутнах. Не знам защо, рефлекс предполагам, просто не желаех да ме докосват, още по - малко пък непознати. Момичето срещу мен изглеждаше шокирано от действието ми, но не се извинявам за това, все пак тя реши да го направи. Не исках да я нараня или обидя, но преди да кажа нещо тя се обади:
- Съжалявам, имайки предвид какво са ви причинили, не съобразих, че искате лично пространство - момичето бе свело глава изричайки тези думи.
Първо на първо не искам да се отнасят с мен като с някое агънце, само заради случилото се. Второ на второ не ми е нужно съжалението им. Всеки би ми казал го казал с цел да звучи мил и добронамерен, но знам, че в действителност им се гади, когато ме погледнат в очите. До преди малко това момиче ми беше приятно, а сега просто искам да я изгоня от стаята с викове, но се сдържах и казах само:
- Няма нищо, можеш да си ходиш вече, искам да съм сам - рекох с леко строг глас.
Тя само кимна, взе обратно папката си и излезе от стаята без да обели и дума повече. Докато седях в тази празна стая, гледайки бялата стена, преосмислях действията си, не знам защото, но в момента в който това момиче ме докосна имах чувството, че отново съм в онова мазе с онази болка и онова ужасно чувство, усещайки допира на Джей Хоуп до кожата ми...
***
Гл. т. на Джънгкук
Събудих се в прегръдките на Ви. Обърнах се, но за жалост той все още спеше. Исках да стана и да отида до тоалетната, защото наистина ми се ходеше до тоалетната ама настина много, а той ме беше прегърнал толкова здраво, че дори леко да помръдна можеше да го събудя. Опитах се да се мръдна ръката му от рамото си, но при опита ми той се вкопчи още по здраво в мен. Измина известно време, но накрая не издържах и станаха рязко, Ви обаче въобще не ме отрази само се обърна на другата страна, като си мънкаше нещо под носа. Излязох от спалнята и се отправих към тоалетната.
**добре може да пуснете музиката (по желание, но препоръчвам)**
Бяхме в апартамента на Шуга, защото той така искаше, а и снощи беше късно и не можехме да се приберем пеша, а квартирата му ни беше на няколко крачки. Пък и мене ужасно много ме болеше главата, затова решихме да преспим тук.
Когато се върнах обратно в спалнята, видях Ви който беше седнал на леглото търкайки очите си. Беше толкова сладък и красив, че ми идваше да му се нахвърля отгоре. Понеже това е апартамента на Шуга не мисля, че ще е много удачно да правим това тук. Затова просто седнах до него и го попитах:
- Как си? Как ти е носът?
- Ами...добре е - отвърна той. - Как е главата ти?
- Добре е - отвърнах аз и след тези думи настъпи мълчание.
Защо ни беше толкова трудно да си намерим тема. Имам предвид... задно сме от три месеца, а почти нищо не си говорим, повечето време правим секс или спим. Никога не сме ходили на къмпинг, пикник или нещо такова, дори на кино не сме ходили заедно. За една двойка това не е нормално, поне според мен, трябва да правим повече неща заедно. Тогава си помислих, че може да предложа на Ви да излезем, например в парка на разходка или нещо такова. Точно преди да кажа каквото й да било усетих ръката му върху дясното си бедро. Исках да му попреча, да отдръпна ръката му, но той продължи по - нагоре стигайки до члена ми. Не знам защо оставих той да командва парада, но просто онова чувство се появи и... Знам, че нито беше точното място, нито точното време, но Шуга беше в болницата и ми каза, че като се прибира ще ми се обади и не мисля, че щеше да е проблем. Предполагам щеше да е добре, да му кажа какво съм намислил преди окончателно да се поддам. И тъкмо когато отворих уста, за да кажа нещо, той слепи устни с моите все едно се опитваше да ме накара да млъкна. Откъснах се от хватката му. Погледнах го, а в очите му се четеше изненада от това, което направих или от начина по, който го гледах. Сериозно!! Не е ли помислил поне за момент, че може да искам нещо друго освен това, че може да искам... ми не знам някой, който да говори с мен, някой който да обсъжда филми, песни. Някой, който да ме обича, но не заради секса.
Станах от леглото рязко, грабвайки дънките и тениската си. Запътих се към вратата и излязох светкавично от спалнята, намятайки ризата след това нахлузих и закопчах набързо дънките си. Ви все още седеше на леглото шокиран от действията ми, но не ми пукаше, трябваше да се махна от тук, колкото се може по скоро. Отправих се към барплота в кухнята и взех ключовете, които се намираха в нещо като купа, но не точно. Запътих се към входната врата с единствената мисъл, да изляза от тук колкото се може по - скоро и да се прибера преди той да се появи и да ме разубеди. Намирах се вече в коридора, когато чух гласа му, викаше ме по име, но точно преди да успее да отвори вратата и да излезе, аз го заключих. Сега ще трябва да чака Шуга да се прибере, защото аз няма да му отворя вратата единственото, което казах преди да си тръгна бе:
- Джей Хоуп наистина ти е влязъл под кожата, не мислиш за друго освен секс...
И след тези мои думи просто хвърлих ключовете на земята и тръгнах надолу по стълбите без дори да се замисля какво може да се случи оттук нататък.
***
Гл. т. на Шуга.
Изкачих стълбите до втория етаж на болницата и се запътих към стаята на Джимин. В ръцете си държах две кафета не знам дали Джимин иска, но аз определено се нуждаех от едно кафе, едва си държах очите отворени. Бях близо до стаята, когато чух една сестрите да разговаря с нейните колежки. Изглеждаше много тъжна и май плачеше, да не би да се е случило нещо? Тогава забелязах, че тя сочеше с пръст стаята на Джимин, а сълзите започнах да се леят по лицето й. Забързах крачка и влязох в стаята му. Всичко беше наред, той беше наред. Стоеше си в седнало положени на леглото и гледаше в една точка, докато аз не го отнесох от мислите му. Приближих се и оставих кафетата на едното нощно шкафче до него и тръгнах да го прегръщам, но той се отдръпна и ме избута. Сякаш не искаше да го докосвам или нещо такова. Зачудих се какво се случва, та това бях аз, защо ще го прави, но тогава чух гласа му. Звучеше все едно всеки момент ще се разплаче, но същевременно изглеждаше уверен:
- Виж... Шуга... хюнг... трябва да знаеш нещо. След това, което се случи аз... бих предпочел за известно време да сме малко по дистанцирани, имам предвид да нямаме толкова интимни отношения, защото не ми е приятно, когато някой ме докосва... не се чувствам комфортно...съжалявам.
- Няма за какво да съжаляваш... - отвърнах с тъга аз.
Бях шокиран, Джимин, моя Джимин да ми каже подобно нещо. Добре, разбирам го, но той знае, че аз никога не бих го наранил както Джей Хоуп. Замислих се, та той ми каза "хюнг", нали се бяхме разбрали, че може да не ми вика така, но според мен той вече не го чувства по същия начин по който аз го чувствах. Макар да бях разстроен и разочарован от неговите изисквания се съгласих. След това си помислих и реших, че ще е най - добре ако го оставя сам, ако си тръгна. Поне ще може да си помисли, на спокойствие какво наистина иска. Отправих се към вратата и точно преди да изляза от стаята се обърнах към него:
- От доста време не съм чувал да ми викаш "хюнг"... - след, което излязох и затворих вратата след себе си.
Вървейки по дългия коридор към изхода на болницата се надявах да се прибера, колкото се може по - скоро, за да си почина от всичката тази драма, която ме сполетя тези дни и се надявах, че след време всичко, което се случи ще отмие и отново всичко ще бъде както преди, но това са само мечти, а не всички мечти се сбъдват. Просто се моля на Бог, Джимин да се оправи и да е добре това е най - важното. А ако вече не ме обича... е все някога ще го преодолея... предполагам. Колкото до Джей Хоуп... надявам се един ден да почувства болката, която е причинил на всички около него близки или приятели...дори и непознати да съжалява за това, което е направил през живота си.
Моля ви се не ме убивайте хД знам, че е мн тъпо ама това измислих...и за тези, които се чудят...ще ви издам малко...първо...да ще се сдобрят всички, второ следващата глава ще е смешна и трето Джей Хоуп ще се завърне... това е за сега, сори за грешките <3 :* лофкам вии <3