Хората не знаят кога да спрат. Тва им е проблема. Самият Ники Скарфо, известен италиански мафиот, казва, че важно правило от кариерата му на професионалист е – винаги да знаеш кога да спреш. Но аз не спрях. Кейлъб не спря. Кейла не спря. Бандит не спря. Никой не спря.
Затова и се намирах в това положение – търкалях се по пода на едно старо, мухлясало мазе където влагата и мрака се просмукваха в кожата ми. Главата ми гореше и имах чувството, че всеки миг ще се отдели от тялото ми и ще избухне в пламъци. Всичко се въртеше във вълна от нереални цветове и вълни. Привидения като от сънищата, че даже и десет пъти по фантастични се мяркаха пред очите ми. Ръката на Кейлъб, стиснала здраво моята , беше ледена. Лед. И едновременно с това се потеше. Фантастичният ефект от ЛСД-то. Бяхме заедно, а това бе най-важното. Чувствах го до себе си мъртво опианен точно като мен – това бе важното. В тези моменти не ме интересуваше нищо друго, никой друг – само аз и той бяхме на тази вселена от магически цветове и усещания. Лежахме там с часове говорейки си и смеейки се на неща, които попринцип звучат нелепо. Смеехме се от всичко. После обаче идваше гадната част – гаденето, болката в главата, а също така и ефекта сякаш си с махмурлук, но десет пъти по-гадно. Мразех това. Мразех, че майка ми бе толкова заета и изобщо не забелязваше какво се случва с мен. Мразех, това че баща ми все още бе потънал в адските си мъки и от самосъжаленията си не можеше да разбере, че собствената му дъщеря се друса. Мразех това, че бях фрашкана с пари и можех по всяко време да си осигуря всичко което поискам. По този начин не знаех кой се възползва от парите ми и кой наистина искаше да се мотае с мен. Но това не ме интересуваше особено. През последният месец аз се превърнах в главатаря на целият тъмен квартал. Хората ме боготворяха, плашеха се от мен. Скоро започнах да се вмъквам в по-сериозни проблеми. Исках да се занимавам с трафик на наркотици. Защото самото чувство да вървиш под носа на полицията с пакетче кока в джоба беше невероятно качване на адреналина. Исках да съм мафиот, да върша нелегални неща да се въвличам в незаконни дейности и на практика да бъда мафиот. Жената мафиот – рядко явление. Кейлъб ме мислеше за смахната щом му разказвах това, той самият не се гордееше с дейностите си свързани с наркотици и често се опитва да ги спре, но разбира се безуспешно. Да спреш наркотиците е толкова трудно колкото да излезнеш жив от ураган. Че дори невъзможно почти във всички случаи. Но аз не исках да се отказвам от всичко това. Не исках да пропускам отпускащите следобеди да се разделям с компанията. Тзи хора ме разбираха въпреки всичко. Затова и ги уважавах. Всеки е имал сериозна причина да започне с наркотиците. Ами аз... аз бях разглезена богаташка. И въпреки това оглавявах всички и всичко. Бях кралица в техните очи. Те бяха мижитурки и аз можех да ги тъпча. Звучеше садистично... твърде даже.
***
Валеше сняг. Студа се просмукваше в мен чак до кокал. Бях облечена в изискани дрехи а зад мен вървяха Мартин и Сарая. И двамата бяха облечени в черно – едри мъжаги от онези, които ти пазят гърба при опасни сделки. Като ги погледнех винаги си припявах – „Пистолети тук, пистолети там". Защото те определено бяха въоражени. Аз също. Но за тази сделка най-важно бе да направим шоу. Да сплашим враговете.
Черните ми ботуши на ток тракаха по ледената повърхност обзела асвалта. През последните седмицинай-често се обличах в черно. Само черно. Косата ми контрастираше на черното, още повече и бялата ми като сняг кожа. Сивите ми лещи за очи наблюдаваха всичко хладнокръвно и доста често студено. Бях с прозрачен чарапогащник и ужасна тясна кожена рокля която беше къса и не се виждаше от дългото ми палто от норка.
„Кич, кич, кич" – мрънках си под нос като се сещах с какво бях облечена под палтото. Но се въздържах.
Кейлъб не знаеше за срещата ми в „Белият квартал". Не смятах и да му казвам. Не исках да го забърквам в неприятности ако нещо се случеше.
– Застанете тук момчета – казах на бозигардовете си щом стигнахме уреченото място.
Кръв, кока и секс... Да – казах докато си поемах дълбоко въздух – този квартал определено ми миришеше на това.
Извадих сребърна кама с гравюри от ножницата на бедрото ми (която ми обиваше повече от всичко друго). После извадих ярко червено червило и прокарах малко от боята му по върха на острието. След това се прицелих и стрелях като камата се заби право в клона на едно дърво. След това падна на земята и пропадна в дупка дълбоко под снега и почвата. И сякаш от земята започнаха да излизат фигури. Бяха само две ужасни слаби и малки сякаш деца в костюми на големи. Но всъщност това бяха най-опасните хора в цял Ню Йорк, че и отвъд.
Единият се засмя.
– Брей... Черната принцеса се появи... А дали носи това което и казахме? Какво мислиш Мравка?
– Хм – изрече гърлено Мравката – Мисля, че го носи Гюри. Кой знае? Принцесо?
Извадих от чантата си плик с папки.
– Както казахте. Всичко срещу тях. Всички мръсни тайни, всички гнусти изкопчвания.
Мравката бързо хвърли камата ми към мен. Поех я вместо тя да се закачи за палтото както той бе планирал. И очевидно се удиви на бързината ми защото в очите му проблесна момент на изненада което беше рядкост у мафиотите.
– Вие носите ли ми това за което дойдох? – попитах.
Мравката се приближи до мен.
– Не бързай принцесо – прошепна. – Първо трябва да свършиш още нещо за нас.
Усмихнах се.
– Сделката беше да ви донеса папките, а вие да ми донесете лимонките. Давай ги Мравка! Не искаш да имаш проблеми с мен!
Той се засмя студено, но знаех, че ме мрази заради самочувствието ми.
В следващият момент аз забих коляно точно под капачката му и се чу силно изщракване. Мъжки стон и срутване на земята.
Гюри извади пистолет, но Мартин и Сарая бяха вече в готовност.
– Пускай оръжието Гюри – казах му. Той хвърли пистолета назад и скръсти ръце над главата си.
Приближих се към него.
– Гюри къде е стоката?
Той издайнически погледна на долу към джоба си, но после бързо вдгна поглед виновно.
– Толкова си глупав, Гюри – въздъхнах и започнах да му пребърквам джобовете. – С вас дори не е забавно.
Накрая извадих малко пакетче бяло и пакетче лимонки. Най-добрите лимонки на света.
Ритнах Гюри в стомаха, после му ударих шамар. Започнах да го ритам докато не изкрещя. Тогава спрях и го отминах.
О, не това определено не трябваше да е толкова лесно казах си.
И изведнъж от нищото три големи джипа паркираха покрай нас. От там наизлязоха хора с пистолети насочвайки ги към мен и Мартин и Сарая.
Навсякъде проехтяха гърмежи претърколих се и започнах да наблюдавам отдалеч събитията – там където куршумите не ме достигаха. Срая беше ранен. Хората срещу тях бяха поне пет или шест мъже едри и въоражени колкото тях двамата.
В следващият миг както се бях съсредоточила в стрелбата, някаква ръка се стрелна да ме души. Извъртях се и се опитах да се дръпна, но мравката всъщност беше доста тъп прякор за такъв мускулест мъж като него.
Започнах да посинявам. Ръцете ми ожесточено се бореха да стигнат камата, пистолета или каквото и да е друго и когато най-сетне се добра до деринджъра ми, Мравката го изблъска от ръцете ми. Вече съвсем останах без въздух знаех, че ще изгубя съзнание и после ще умра, но тогава той ме пусна.
– Ти и Скачача сте нищо тук – прошепна той. – Разбираш ли принцесо? Аз и мойте хора оглавяваме квартала и ти си просто една новодошла, която може и да се мисли за голямата работа, но много скоро ще умре ако не се махне. Стягайте си багажа с твоят скокльо, принцесо. Защото иначе ще стане лошо разбираш ли какво ти говоря? – Той ми удари шамар. – Разбираш ли, принцесо?
– Ти си само мравка – казах едва едва. – Лесно ще те смачкаме.
Мравката отново ми заби шамар.
– Махайте се от квартала ми!
– Брей... Такава злоба към една принцеса. Споко мистър... Няма да ти откраднем короната. Ти все още си кралят тук.
Мравката не изглеждаше така сякаш ме е разбрал и стоеше очуден взрян в мен все още хванал гърлото ми, но без да го стиска.
Той се отдръпна от мен.
– Бягай – каза. – Бягай и изчезвай защото иначе не отговарям.
– Никой не отговаря, шефе – кимнах му. – Скоро всички ще сме мъртви и никой няма да отговаря...
Може би от липсата на кислород в главата или от факта, че все още бях надрусана аз дрънках ужасни небивалици. Накрая се озовах в колата на Сарая и Мартин беше сложил топъл парцал на главата ми.
– Госпожице добре ли сте?
– Мамка му, Сарая естествено, че съм добре. Вие добре ли сте?
– Чудесно госпожице. Те се махнаха. Прекратиха стрелбата.
– Ами... това е ужасно. Имам предвид – побързах да допълня щом видях ужасените им погледи. – Те ще искат да им върна услугата. Очевидно Мравката яко се е стреснал от новата ми репутация и иска да се махна.
– А какво ще правите госпожице?
– Аз ли? Ами мисля да напусна Ню Йорк.
***
Не знам дали се поучи добре... Приемам всякакви критики и ще се радвам да напишете мнението си в коментарите независимо дали е негативно или положително или просто да дадете вот. Мерси, че следите историята ми и дано продължите :)