Sweet girl

Глава четвърта

-     Хей - повече простена отколкото отвърна на усмивката ми.

В погледа й можех да прочета раздразнението, което любимият ми предмет й беше причинил.

-     Проблеми с домашната?

-     Да - врътна очи с досада, но след това се засмя. - Отговорът на задачата е съвсем различен от този, който получавам, и не знам къде съм допуснала грешка.

Седнах до нея и се вгледах в тетрадката й. Почеркът й беше толкова по-четлив и елегантен от моя, че ме хвана срам. Аз пишех с толкова ненужни завъртулки, че на изпити едва ми разчитаха.

-     Не си преписала правилно числото - посочих й текста в учебника.

-       Ох, вярно... Напоследък съм твърде разсеяна.

Срещнах погледа й за момент и сам не разбрах кога се бях засмял до ушите. Усетих се едва когато и тя се усмихна с искра на развеселеност в очите. На слънчевата светлина, нахлуваща през прозореца до нас, изглеждаха като смесица от синьо и зелено и ми напомняха за океанските вълни. Ако обаче преместеше стола си по-близо до моя, така че стената да е пред нея, а не прозореца, нямаше да видя нищо повече от зелените й ириси. Без дори малък намек за синьо в тях, само мистерия, над която пърхаха дълги мигли.

-     А ти? - попита ме след малко, когато вече доволно беше затворила тетрадката си - Нямаш ли нужда от помощ за нещо?

-      Ами... може ли записките ти по математика, защото вероятно не съм записал седемдесет процента от преподаваното.

Тя кимна и ги извади, но след това отпи бърза глътка от кафето си и се завърна към домашното си. Приех това като знак, че беше време за работа и започнах да си преписвам записките й в моята тетрадка.

След два часа и двамата бяхме готови.

-      Какво ще правиш утре? - попитах без да съзнавам, че я познавах едва от няколко дни и може би беше твърде рано за подобни въпроси.

-        Ще уча. А ти? Имаш ли нещо в предвид?

-        Ако искаш, може да отидем някъде различно от тук - хвърлих поглед към библиотекарката, заради която се налагаше постоянно да шепнем.

-        Добре - Ноел кимна, оправяйки косата си, така че да не пада пред очите й. - Къде да те чакам?

-        Аз ще мина покрай стаята ти. Само ми кажи кой номер е, за да се обикалям да чукам на всички врати.

-         Двеста и тридесет - засмя се.

Нямах идея къде, по дяволите, щях да я заведа, но знаех, че исках да е някъде, където щяхме да можем да говорим нормално. Исках да разбера повече за нея и да я опозная, но не и да я уплаша. Не исках да прибързвам и да я затрупам с въпроси, които само щяха да доведат до задънена улица или неловка тишина.

Докато си събирахме нещата, ръцете ни се докоснаха. Пръстите й бяха толкова студени, че отначало ме заля поривът да се отдръпна. След това обаче вдигнах глава само за да срещна погледа й и да осъзная, че тя нямаше нищо против. Не се отдръпваше от мен. Просто седеше там с ледените си и тънки пръсти под топлата ми ръка, усмихвайки се. 

Хрумна ми, че може би й беше студено, но после осъзнах, че нямаше как да е така, след като беше облечена с пуловер и шлифер отгоре.

-    Ръцете ти са студени... Защо?

Развеселена от объркването ми, тя сви рамене.

-     Не знам, винаги са такива.

Прииска ми се да я стопля, но тя ме изпревари, изправяйки се от стола си.

-      Приятели? - предложи с протегната помежду ни ръка.

-       Разбира се - побързах да приема здрависването, но още преди да бях вдигнал ръка, тя ме придърпа към себе си за прегръдка.

Ухаеше на парфюм с екстракт от пролетни цветя и когато се отдръпна от мен, ми се прииска да я задържа до себе си за малко по-дълго. Вместо това обаче само я изпратих до стаята й и се качих в моята, където не ме чакаше никого. Налегна ме необяснима самота каквато рядко изпитвах и именно заради това, не знаех как да се преборя с нея.