A n o r e x i c

1|

В действителност не е нужно много, за да се разкаже една история. Обаче, за съжаление има едно голямо "но" - при мен това "не е нужно много" не съществува.

- Разкажи ми какво се случи? - пита с предпазлив, но същевременно и доста решителен глас господин Аскам - психологът ми.

Въздъхвам и затварям за момент очи. Това се очертава да е по- трудно отколкото предполагах...
Какво се очаква да кажа?
Мислех, че ще имам силата да споделя, но уви - не.
Някак ми се струваше напълно безсмислено, защото така или иначе нищо няма да се промени.
От друга страна обаче, нямам желание да си спомням една от главните причини за сегашното ми състояние.

Дейвид Ланкастър - едно име, познато на мнозина. Човек на властта, погълнат изцяло от работата си на държавен глава, забравящ за околността. Алчен и безкрупилен, в момента предизвиква единствено презрение в мен.

Една от главните цели, които си поставих преди време беше да не свързвам или говоря нищо за него.
Все още държа на това.
Отварям очите си и поглеждам несигурно, а в отговор той просто кимна.
Няма да мога.

- Спкойно. Разбирам. Но не забравяй, че майка ти ми плаща да си върша работата... От няколко седмици не казваш нищо, с което да имам насока, за да ти помогна. - усещам как тактично ме упреква.

- Знам. - проговарям - Едва ли има смисъл от цялото това нещо.

- Има слисъл, Алексис! В никакъв случай не подценявай психологията и още по- малко това, някой да те изслуша. Колкото и незначително да ти се струва сега, след време ще мислиш по друг начин. - възкликва господин Аскам.

Мълча. Нямам какво да кажа.
Знам, че той е прав, но въпреки това егото ми не позволява да го призная пред себе си.

Споделянето не е една от силните ми черти и въпреки безкрайните опити да ме накара да разкажа нещо свързано със смъртта на баща ми - не отстъпвам.

Обикновено посещенията при него винаги са едни и същи от близо година насам.
На влизане в кабинета ми се усмихва лъчезарно, но забелязвам, че очите му излъчват надежда и притеснение.
Започва с обичайния си въпрос, на който не получава отговор и тогава знам, че колко и да се е надявал - е било напразно.
След това се опитва да отклони темата, питайки ме за живота ми сега, но пак не казвам много. При напускане на кабинета му благодари за посещението и ми пожелава приятен ден. От моя страна, той получава едва доловимо кимане и едно просто "Довиждане".