Кошмарът | jjk×pjm ✔

015 ( Епилог) - ФИНАЛ

   - Прекрасно е. - прошепна Юнги и приятеля му мислено се съгласи, кимайки с глава.

   - Но не колкото теб. - уточни Чонгкук и извърна глава към него, поставяйки лека, пеперудена целувка на бузата му.

   - Обичам те. - отвърна му Юнги и наведе глава, сливайки устните им в целувка, показваща чувствата им. Обичаха се, наистина много и силно. И въпреки трудностите, които срещаха, особено в лицето на Ким Техьонг - най - добрия приятел на Чонгкук, който имаше повече от приятелски чувства, накрая пак оставаха заедно. И желаеха да е така завинаги. Щом се отделиха по - големия се изправи, обърна гръб на морето, разпери ръце и извика с цяло гърло: - Чон Чонгкук, обичам те!

   Бузите на младото момче бяха придобили червен нюанс, но това нямаше как да бъде видяно. То също се изправи и подобно на приятеля си разпери ръце, крещейки:

   - Мин Юнги, обичам те!

   След което се спогледаха, засмивайки се. Някъде от близо се чу силен тътен, който ги накара да подскочат от уплаха. Юнги се подхлъзна на камъните и неуспявайки да запази равновесие изгуби земята под краката си. Чонгкук се втурна към него го и хвана едната му ръка, опитвайки се да го издърпа, но не можеше. Сълзите си проправиха прът през очите му, не можеше да повярва, че това се случваше. Не можеше да повярва как за една секунда всичко се опропасти. Протегна и другата си ръка, окуражавайки Юнги да не се предава. Не можеше да се предаде.

   - Хайде хьонг, хвани ми ръката! Ще успеем, обещавам! Хвани ни ръката, за да те издърпам!

   - Чонгкуки, пусни ме. - проговори Юнги, неговото лице също обляно в сълзи. - Няма смисъл да се опитваш, ще повлечеш и себе си.

   - Не, хьонг, не... Моля те...

   - Няма да успеем. Не бих си позволил да те заелека заедно с мен. Любов, чуй ме, моля те обещай ми, че ще живееш и за двама ни. - след тези думи Юнги се отскубна от захвата на Чонгкук и политна надолу, приземявайки се върху камъните.

   Чонгкук продължи да държи ръката си увисната, надяваше се, че Юнги ще я върне и ще я хване, че ще го издърпа. Сега вече искаше да се събуди. Тихите му хлипове скоро прераснаха в силен, неконтролируем плач, каращ цялото му тяло да се тресе. Юнги го нямаше. Не бе възможно... Не... Това бе шега... Просто една глупава шега. Силен вик се изтръгна от устните на Чонгкук, който тресеше глава, отказвайки да приеме случилото се, не можеше да се примири, не можеше да си обясни как за една част от секундата всичко се преобърна. Не можеше да се примири с отвратителните игри на съдбата. Не можеше да приеме, че го бе оставил да се изплъзне. Трябваше да го държи по - здраво, не трябваше да му позволява... Не трябваше... Той бе виновен за всичко... Не трябваше.