Кошмарът | jjk×pjm ✔

007

   След като подписа книгата и на последния фен, Чонгкук я подаде на лилавокосото момиче, махайки му за довиждане. Залата вече бе напълно изпразнена и писателя се облегна на стола, протягайки уморените си ръце нагоре. Изпъна схванатите си крака и постоя така няколко минути. Изправи се, захвърляйки маркера на масата и се прозя широко без да скрива устата си с ръка. Погледна към лявата си ръка, която  бе грижливо увита с бинт и се пробва да свие пръстите си, веднага съжалявайки. Съкращаването на мускулите и напрежението, на което се подлагаха при това съвсем леко действие му донесе непоносима болка, пръстите му, изтръпвайки сякаш ударени от ток. Усещаше ръката си чужда. Скоро при него дойде Намджун, двамата, тръгвайки към изхода. Денят бе сив, мрачен. Пепеляви облаци бяха надвиснали над града зловещо, заплашвайки съвсем скоро да се изсипят с пълна мощност. Щом излязоха навън бяха посрещнати от свирепия вятър, брулещ едва разлистилите се дървета, толкова силен, че пречеше на мислите им да текат свободно в съзнанията им. Качиха се набързо в колата и потеглиха към апартамента на Чонгкук секунди по - късно. В автомобила бе настанала приятна, отпускаща тишина, нарушена само от песента, звучаща по радиото. Писателят бе затворил очи, облегнал глава на удобната седалка, припявайки си тихо песента. Неговото блажено спокойствие не остана незабелязано от Намджун, който наблюдаваше съсредоточено пътя, ръцете му стиснали здраво волана. Мениджърът се усмихна леко, доволен от състоянието на приятеля си. Бе забелязал, че спокойствието на Чонгкук напоследък бе спаднало до минимум, знаеше че прекарва купища безсънни нощи, знаеше, че взима антидепресанти и приспивателни, знаеше, че напоследък нещо го тревожеше. Но знаейки, че не може да помогне, че не може да стори нищо за приятеля си, се чувстваше безсилен.
   Малки капки дъжд бавно започнаха да се сипят, всяка секунда увеличавайки се. Намджун се извърна към Чонгкук за секунда, след това отново насочи погледа си към пътя. Тъмнокосият изглеждаше замислен, отнесен в свой собствен свят, далеч от реалността. Ала Намджун трябваше да използва този кратък момент на уединение, за да поговорят. Затова въздъхна и се усмихна леко,  прокашляйки се.

   - Как е ръката ти Куки? - попита Намджун, изкарвайки го от капана на мислите му. Чонгкук се усмихна леко, отговаряйки, че е по - добре. -Ще ми обясниш ли как се случи това?

   Писателят повдигна рамене, чудейки се какво да каже. Не можеше да  каже истината. Не можеше да му каже, че се бе разхождал през нощта из изгорелите преди двадесет години складове в края на града. Нито, че един от варелите, "магически" бе затиснал ръката му. Нито, че веднага след това бе получил поредното съобщение от мъжа в черно, което само потвърди предположенията му, че това бе негово дело. Не можеше да каже истината, защото това щеше да бъде като гръм от ясно небе, щеше да навреди на Намджун, на когото държеше толкова много, на Сокджин, когото обичаше неизмеримо... Може би на себе си също. Щеше да накара мъжа в черно да тръгне и след тях, да съсипе и техния живот... не можеше да му позволи да стигне по - далеч от счупената ръка на мениджъра.