Кошмарът | jjk×pjm ✔

010

   Околният свят сякаш не съществуваше. Сякаш всичко бе обвито в мрак, в центъра на който стояха две самотни души, изгубени, объркани, съсипани. Сърцата бяха разпокъсани на милиарди парченца, смачкани на топка и захвърлени в коша като безполезни хартийки. Над доскоро светлите чувства бе надвиснал облак, тъмен, почти черен, настанил се на удобно място като зловещ наблюдател, тровещ горките хора с болката си, която тъй безжалостно  излизаше като пороен дъжд. А около измъчените сърца бяха обрасли тръни. Кафяви, грозни, с бодли подобни на ножове - големи и остри. Забиваха се безмилостно, изтръгваха живота - донасяха мъката, изсмукваха щастието - донасяха празнината. Сълзите сякаш не спираха. Все повече и повече, все по - носталгични, все по - травматични, все по - болезнени. Стичаха по бледите лица, измъчени от безсънни нощи и падаха на земята, губейки се завинаги. Бистри, чисти като капка роса, а де да можеха да излекуват раните, да измият болката или да запълнят празнината. Всичко бе разрушено до основи, мечтите бяха сринати, желанията далечни и немислими, неизпълними, щастието - порутено. Сякаш отрова се бе разляла, тровейки красотата. Всичко бе съсипано, изгубено, зарито под отломките от естетиката на един съвършен свят. Бяха останали само спомените, горчиви, ала в същото време красиви. Носещи усмивка, но и тъга. Сълзи от радост и от мъка по онова изгубено време, онези хлапашки усмивки и големи мечти, онези красиви нощи с три бири и три фигури под нощното небе и спокойната тишина, онези хлапашки караници за глупости и сърцето, което ускоряваше ритъма си при всяка усмивка или мила дума. Онези тежки дни, в които се нуждаеха само от прегръдка и онези щастливи преживявания. Всяка една дребна подробност, малък детайл, всичко се бе запечатало в съзнанията на клетите мъже, останали сами срещу жестокия свят. Белият чаршаф, покрил спокойното му лице, затворените очи, кръвта по дрехите му... нито едно "сбогом", нито една последна дума. Хилядите пролени сълзи, които продължаваха да сбогом е изливат, двете тела, сгушени едно в друго, които продължаваха да се тресат, клатеха главите си, бе можеха да се примирят. Не можеха да го пуснат. Не искаха... О, а как боли, когато умът повтаря жестоката истина, но раненото сърце още се бори, приемайки я за лъжа. И как боли когато с яка прелест се скрива под черния плащ на отчаянието. И колко болезнено е този, който цениш повече от живота си да бъде спуснат в жестоката клопка на смъртта...
   Гробището бе препълнено с хора, облечени в черно. По лицата им бе изписана тъга, вървяха сякаш в транс, бе знаейки в коя посока да поемат. До красивата черно - бяла  мраморна плоча, изписана със златни букви, и украсени с издълбани в нея букет цветя, стояха мъж и жена, едва крепейки се на краката си, лицата им - измъчени, съсипани, очернени, не само от бавно покварващата ги старост, а и от болка по загубеното. Между тях стоеше младо момче с катранено черна коса, измежду която се виждаха няколко светлосини кичури. Кожата му бе леко тъмна, а устните -  плътни, очите - подпухнали от плач. Но то не криеше сълзите си като двамата възрастни. Те се стичаха по чистото му лице, падайки върху черния костюм. Хората ходеха при тях, изказаваха съболезнованията си, които те приемаха с кимане на глави, неспособни да кажат нещо друго. Репортери от различни клюкарски предавания и известни светски списания се бяха стекли, заедно със снимачните екипи, задавайки на случайни "гости" различни въпроси. Сякаш сватба, но черна. Болка... Толкова много болка...
   Сокджин и Чонгкук се приближиха до надгробната плоча с глави наведени надолу. Госпожа Ким надигна глава, срещайки двете познати лица и прокара кльощавите си длани по бузата на писателя, триейки сълзите му. Бе толкова физически и психически изтощена, но виждайки тъгата в очите на момчетата пред нея малко щастие стопли сърцето ѝ. За пореден път св убеди, че синът ѝ бе обичан от прекрасни хора.