Кошмарът | jjk×pjm ✔

012

   - Справи се чудесно! - възкликна ентусиазирано Джин,  вдишвайки дълбоко аромата, носещ се от писателя. Винаги бе харесвал парфюмите на Чонгкук. - Намджун щеше да се гордее с теб. - след казаното двамата се усмихнаха тъжно, проклинайки за пореден път действията на съдбата. - А какво стана със съобщенията?

   - Не спират. Все същите - ужасяващи, зловещи, още по - отвратителни. - призна Чонгкук, извръщайки глава на страни, докато преглъщаше тежко. Сокджин знаеше всичко, вече няма смисъл да лъже. - Снимки на брутално убити животни, мои снимки, с които нямам идея как се е сдобил, заплахи, цитати от книгата, безсмислени изкази. Понякога повече от веднъж на ден. Имам чувството, че с всеки изминал ден се побърквам, не мога да стоя спокоен, когато съм навън се оглеждам като луд, защото имам усещането, че някой ме наблюдава. Не мога да живея нормално... Последното съобщение беше снощи. Видео, на целувката ни от погребението на Джун. Имаше и послепис...

   - Какво пишеше? - попита с треперещ Сокджин,  опитвайки се да асимилира казаното. Все още не можеше да свикне с мисълта, че малко или много бе част от подобно нещо. Да, в началото го помисли за шега, но сега определено бе различно, и виждайки емоциите, изписани по лицето на приятеля му, сам усещаше целия ужас. Не можеше да си представи как бе оцелял Чонгкук толкова време, подлагайки се на подобен тормоз, как бе изтърпял всичко преживяно и как все още имаше сили да диша. Просто не можеше... Писателят извади телефона си от джоба на панталоните и го подаде на русокосия си приятел, който го отключи, натискайки познатата икона за съобщения. Отвори последното и прескочи видеото, обръщайки внимание на послеписа, който го остави безмълвен.

   "Чувал съм, че светците крият най - много грехове. Не мислиш ли, че вложихте страст, далеч по - нормална от тази за просто приятели? Как ли ще се почувства милия, зарит в калта Намджун?"

   Пръстите на Джин застинаха върху дисплея на устройството, тялото му сковавайки се, сякаш бе късче лед. Очите му не спираха да се движат по написаните думи, препрочитайки ги отново и отново. Тръпки бяха полазили по гърба му, карайки го да изтръпне, ужасно чувство, загнездявайки се в стомаха му. Премигна няколко пъти, бистри сълзи започнаха да се стичат една по една от очите му, мокрейки мъртвешки белите бузки и падайки върху екрана на телефона. Имаше нужда от утеха и я бе намерил, дори за кратко в устните на приятеля си. Сподели му чрез този начин всичката си мъка, която не можеше да назове с думи и цялата болка, която не можеше да опише. Ала сега се чувстваше гузен. Представи си ако Намджун бе жив и ги бе видял. Сокджин го обичаше, наистина го обичаше и тези чувства... не ги бе изпитвал към никого другиго от предишните си връзки. И прочетеното го накара едновременно да изпита неописуем ужас и вина. Това ли изпитваше и Чонгкук всеки път?