Кошмарът | jjk×pjm ✔

011

   - Истината винаги се изрича трудно. Но може би... тя бе ключа към спасението на Джун. Моля те Чон Чонгкук имам правото да знам!

   Чонгкук въздъхна примирено, обмисляйки за последно думите си. Бе разигравал този сценарий хиляди пъти в главата си и бе подготвен, но въпреки това необясним страх стискаше здраво гърлото му.

   - От известно време получавам странни съобщения от някакъв непознат. В началото просто мислех всичко за шега, въпреки че ме караше да полудея от страх. Помниш ли онзи ден, когато ти казах за снимката в телефона ми, на която спя? Всичко започна от онзи ден. Първо бяха просто съобщенията, после го виждах, беше навсякъде. Онзи ден когато излязохме и се върнах в дъжда... Видях го и го проследих, но той ми се изплъзна. После когато Намджун бе ранил ръката си. Дойдох не за да те видя, а защото той ме гонеше и нямаше къде другаде да се скрия. Облечен е в черно като смъртта. Следва ме където и да ида. На няколко пъти опита да ме убие. Знае какво правя и кога... Вероятно знае, че ти казвам това сега. Той беше този, бутнал Джун по стълбите и този, който го уби и аз... Аз... - мъжът спря, дишайки тежко и се хвърли в обятията на по - възрастния, който седеше вцепенен, асимилирайки казаното му, но след секунди треперещите му ръце се преместиха върху гърба на тъмнокосия, правейки успокоителни кръгови движения.

   - Защо не ми каза още тогава? - продума Сокджин, подпирайки брадичката си на рамото му. Брюнетът изхлипа, забърсвайки сълзите си и прегърна мъжа още по - силно, чувствайки опората, която му даваше.

   - Страхувах се. - призна по - младия, усещайки как горчивина се надига от стомаха му и засяда в гърлото. - Исках да ви предпазя, да ви защитя от злото, да се справя сам. Но не успях... Това, каквото и да е много по - голямо от мен. Намджун... Той... Отиде си заради мен.

   - Не, не, не. - отвърна му другия, изправяйки гърба си и постави показалец пред устните на приятеля си. - Вината не е твоя. Преживял си толкова много, съжалявам, че не бях до теб. Но сега ще се преборим заедно и-

   - Не хьонг. - прекъсна го Чонгкук, спечелвайки си озадачен поглед след думите си. - Не искам да пострадаш. Ще се справя с това сам. Не искам да си идеш като Намджун. Само ти ми остана. Умолявам те.

   - Чонгкук...

   Сокджин скъси разстоянието помежду им, поставяйки устните си върху неговите. Действието бе спонтанно и необмислено, но нито един от двата не се отдръпна. Минаха няколко секунди, Сокджин направи първата крачка, задвиждайки устните си срещу тези на по - младия, заплитайки тънките си, дълги пръсти в тъмните му коси. Чонгкук отвърна на целувката, увивайки ръце около кръста на приятеля си, притегляйки го максимално близо до себе си. Целувката бе дълга и страстна, устните им се движеха в синхрон, а езиците им се впетоха в борба, от която победител излезе Сокджин. Отделиха се един от друг, дишайки тежко, дробовете им, борейки се за всяка глътка въздух. Споделиха си леки усмивки и се мушнаха под завивките, не прекъсвайки очния контакт, макар че очите им бяха насълзени. И двамата знаеха, че случилото се не бе начало на нищо, че нямаше да роди бъдещи чувства, че това бе жест на благодарност от страна на Джин. Благодарност, че познава Чонгкук, че го има до себе си, че съществува човек като него. Защото сърцето на Ким Сокджин принадлежеше на Ким Намджун. А това на Чон Чонгкук бе свързано с човек от нещастното му минало, който все още заемаше значителна част от живота му. С мислите за онези, които повече никога няма да видят, двамата затвориха клепачите си, поддавайки се на така нужния, след толкова ужасен ден, сън.