Кошмарът | jjk×pjm ✔

008

   - Хареса ли ти подаръка? - попита той, дълбокият му глас, карайки тръпки от паника да полазят по гърба на другия. Писателят инстинктивно обхвана китките му, опитвайки се да се отскубне от смъртоносния захват, но бе прекалено слаб и изтощен. С какво бе заслужил всичко това? - Съвсем скоро всичко ще приключи, а аз вече ще спя спокойно.

   Чонгкук вече не можеше да издържи, усещаше как живота бавно се изплъзва от тънките му пръсти. Сълзи се стичаха от очите му, капейки върху ръцете на другия, ала той изобщо не изпитваше ни капка състрадание. Очите му излъчваха лудешки блясък, силата, което влагаше караше вените на ръцете му да изпъкнат. Каква ирония - тъкмо се бе измъкнал от смъртта, а сега, минути по - късно пак бе в ръцете ѝ. Имаше чувството, че всичко това е някакъв сценарий за филм на ужасите и, о, де да беше! Но това бе животът му. Изцяло преобърнатият му живот.
   Чувстваше как кислорода все по - трудно достига до дробовете му, как главата му се замайва, бе готов да се отдаде на смъртта, но не. Хватката около врата му се отпусна до толкова, че можеше спокойно да си поеме въздух. Дъхът му излизаше на пресекулки, зачервеното му лице, възвръщайки бледия си вид. Защо?

   - Да не мислиш, че ще те отърва толкова лесно? - попита с насмешка мъжа, отмествайки изцяло ръцете си. - Не съм толкова милостив. Няма да си идеш толкова лесно. - с тези думи напусна стаята, сух смях, откъсвайки се от устните му. Смях, лишен от всякаква емоция, въпреки това Чонгкук усети някаква подигравателна нотка. Това дори беше ли възможно?

   Чонгкук легна на земята, дишайки тежко. Мислеше, наистина за момент мислеше, че това вече щеше да бъде края. Но си играеха с него. Подмятаха го така, сякаш живота му не струваше нищо. Сякаш бе плюшена играчка в ръцете на малко дете.
    Минути по - късно вратата се отвори и мъжа се надигна, избърсвайки сълзите си. Видя Сокджин, водещ след себе си няколко медицински сестри. Погледът на лекаря омекна щом видя отворените очи на приятеля си и той бързо отиде при него, помагайки му да се изправи. Върна го отново в леглото, прикачайки всички системи обратно на мястото им и се усмихна облекчено целувайки челото му.

   - Толкова се страхувах Чонгкуки! Толкова много! За малко да те изгубя! Знаеш ли колко много преживях?

   - А Намджун? Намджун хьонг... Как е той Джин? Как е Намджун? - попита притеснено по - младия, опитвайки се да се изправи в седнало положение, но болката в стомаха го спря. Явно адреналинът му пречеше да я усети преди малко. Сокджин положи ръка на рамото му, спирайки го. Усмихна се леко, забърсвайки сълзите си и това бе достатъчен отговор за младия писател.