Stalker

2.1:No,I can't

                    👑Елизабет 👑

Два месеца.Вече два месеца живеех новия си живот.Живот,в който преследвач нямаше.Живот,в който не се притеснявах,че у дома има камери,никой не живееш в апартамента отсреща.Живот,в който апартаментът до моя беше празен,никой не почукваше по прозореца на терасата и никой не ме дразнеше.Дейв го нямаше.Всички улики сочеха към него.Апартаментът беше закупен с неговата кредитна карта,навсякъде из имота имале негови отпечатъци,а тестовете от психото,потвърждаваха,че страда от шизофрения.Как се чувствах ли?Как бих могла да се чувствам?Първият месец мина в плачене,мъкнене по съдилища,самосъжаления и някаква ужасно болезнена тъга.Вторият месец обаче всичко се обърна.Постоянно бях гневна,правех глупост след глупост и ми харесваше,и не ми пукаше.Ето така се справях с всичката скапана болка.

-Елизабет!-чух гласа на Бен.-Елизабет,телефона ти звъни!

-Земята вики Лизи.-пропя Изабел.

Изтръгнаха ме от мрачните ми мисли и се върнах в реалността,където телефонът ми наистина не спираше да звъни.Непознат номер.Нужно ли е да обяснявам,че непознатите номера ме караха да потръпвам?

-Ало...-казах притеснено

-Госпожице Гранд,аз съм Брент Бел.

Бел...Брент Бел.Бащата на Дейв.Скочих от стола си и моментално се отдалечих от приятелите си.Този разговор,какъвто и да беше трябваше да се проведе насаме.

-Какво искаш?-бях директна и рязка.-Ако ще се опитваш да ме убеждаваш да сваля обвиненията си срещу сина ти.Няма да стане,още от сега се откажи.

-Няма да те убеждавам в каквото и да било,Елизабет.-засмя се кратко той.-Ще идвам в Калифорния,за да видя Дейв и ще остана няколко дни.Бих искал да се видим,ако не възразяваш.

За какво му беше да ме гледа?Аз бях вкарала сина му в затвора с условна присъда от 5 години.Толкова даваха на преследвачите.

-За какво бихме могли да говорим,Брент?

-Просто искам да поговорим...-започна,а после с омекнал глас продължи.-Моля те.

Брент беше мил и ме молеше.Първият и единствен път в който го бях виждала не беше мил и не приличаше на човек,който се моли за каквото и да било.Така че бях заинтригувана.

-Добре.Нека поговорим.Кога ще си тук?

-Утре по обед.

Утре беше събота,което значеше,че ще съм си вкъщи.Сама.С Мат се прибрахме заедно за Деня на благодарността,после празнувахме Коледа с нашите и успяхме да не се избием с тях,което си беше огромен напредък.