Деца на Анархията - WATTYS WINNER 2017

XIII. Possibilitatem

- Моля те, Фелиси. Знаеш, че ще реагирам такa, иначе нямаше да ми го кажеш.

- Виждаш ли колко добре се познаваме? Можем да бъдем приятелки някой ден. Дори най-добри.

Фелиси се засмя, като ме подмина, удряйки ме нарочно. Бих й издърпала косата (отново), но думите й все още кънтяха в главата ми, карайки ме да се забавя с каквито и да е действия.

Но той каза, че тя няма да пострада, ако аз изпълнявам нарежданията му. Не съм нарушила нищо, дори не съм обиждала Фелиси или Бен, с какво Макензи заслужава този изрод за треньор?! Не стига, че аз го търпя, а какво ли ще се случи на беззащитно момиче като най-добрата ми приятелка?! Тя е толкова неоправна, че не може да включи и тостер. Господи, Макензи, не е за тук. Ако не се справи, ще я убият. Знам какво правят със слабите на тези места. Споменът как на първия ми ден тук Хардин почти уби невинното момче ме накара да потреперя. Не го виждах наоколо оттогава. Дали е умрял заради побоя? Или е оцелял, но все пак са го сметнали за слаб и са го убили? Ако нещо такова се случи с Макензи, няма да го преживея. Трябва да я предупредя за нейно добро. А и така искам да я питам какво става в града ни, как е баща ми, нейните родители, съучениците ми, как я доведоха тук и още куп други неща, които умирах да науча (не в буквалния смисъл все пак).

Колебаех се. Дали да мина през кабинета на Хардин, или да отида да видя Мак първо? Ако само нещо се случеше на Мак, докато е все още неподготвена, нямаше да си го простя. А и Хардин... Той би изчакал малко, нали?

Обърнах посоката и се запътих към общите спални с бърза крачка. Чудно бе как издържах на дяволската болка в крака ми. Можеше куршумът само да ме е ожулил, но по дяволите, това нещо болеше адски много. Използвах стълбите и малките коридори, за да не се засека с някого, когото не искам (например Бен). Влязох в крилото на зайците и поех същия път, по който заведох Мак тук. Стая осма беше в края. Нямаше врати, бяха големи правоъгълни дупки в стените, над които с бяла боя пишеше номера на стаята. По стените бяха издълбани много имена. Първоначално предполагах, че това са всички, които са идвали тук, но Далия ми каза, че това са само мъртвите. Което ми докарваше сериозно безпокойство относно най-добрата ми приятелка. Очите ми я търсеха между тълпите разговарящи новаци. Предполагах, че ще седи сама и ще се опитва да не мисли много за града ни и семейството си, което едва ли ще види повече. Но не. Макензи свободно разговаряше с всичките момичета и момчета около нея, сякаш не е на това ужасно място. Дори... О, Господи, тя се смееше?! Как може да се усмихва?! Да не би да са я упоили?