Греховете На Бащата

Юда

Този път двамата се намираха в двора на малката църква. На пръв поглед нямаше нищо необикновено или различно. Малкото храмче изглеждаше все така, както винаги. За него времето сякаш не течеше. Градът ,заобикалящ го, растеше, хората остаряваха, умираха и се раждаха, горите биваха изрязвани, за да отстъпят място на бетонната джунгла от сгради и улици, но храмът си стоеше там, тих и безмълвен, замръзнал във времето.

Светлината на утрото тепърва започваше да пълзи по пейзажа. Птичките изпълняваха сутрешната си симфония, възвещаваща идния ден.

- Къде ме заведе този път, ангеле? - попита Паисий.

- Искаш да кажеш кога. Къде е ясно – отвърна крилатото създание цинично, което изненада стареца. Изглежда дори Божият пратеник имаше частичка човешко в себе си. Паисий се усмихна.

От църквата излезе по-младата версия на свещеника. Косата и брадата му бяха все така черни, но разменили гъстотата си. Косата оредяваше, а брадата се сгъстяваше, което показваше по-напредналата му възраст.

Младият Паисий се запъти към къщурката в близост до църквата, в която складираше почистващи материали, свещи и други необходимости за храма, отвори входната врата и влезе вътре.

Младокът извади сгъваем стол, скътан между шкафовете в левия ъгъл на колибката, разгъна го и се качи отгоре му. Той се протегна към тавана и избута една от дървените греди, извади от джоба си една пачка пари, сгънати на руло и завързани с ластик, и я постави в тайното помещение, където се намираха още пет подобни вързопа и малка купчина златни бижута. После изкара една банкнота от петдесет лева и я прещипа с гредата, криеща тайника, така че да се види лесно и да привлича вниманието.

- Предполагам, че вече осъзнаваш къде сме, нали?

- Да...

Ангелът щракна с пръсти и песента на птичките секна за секунда. Времето спря обичаното си пълзене и започна да спринтира. Облаците залетяха из небето и сенките затанцуваха по земята, дирижирани от препускащото слънце. Главата на Паисий се завъртя и зрението му се замъгли. Чувстваше се, сякаш бива разтварян от водовъртежа на времето, сякаш тялото му се разтяга във всички посоки, докато накрая ангелът не щракна отново с пръсти, превръщайки водовъртежа в поток. Шокът събори стареца на земята и накара сърцето му да препуска лудо. Зрението му беше все още замъглено, ала му се стори, че Божият пратеник се усмихва лукаво. Отне му няколко минути да се съвземе и изправи.