Греховете На Бащата

Божествена комедия

Когато огънят утихна, нямаше и помен от белите изящни пера. На тяхно място чернееха тъмни кожени криле, покрити с люспи. Тънка опашка с остър връх, като на копие, се развяваше във въздуха. Светлата коса и очи станаха толкова черни, че сякаш поглъщаха дори и малкото останала светлина.

- Ти! Ти си дяволът! Не си никакъв ангел! – възкликна стъписано Паисий.

- Не помня да съм казвал, че съм ангел. Ти не ме попита кой съм! Дори не поиска да узнаеш името ми. Изключително невъзпитано.

- К... кой...

- Луцифер – отвърна дяволът и се поклони грациозно. – Бих казал, че ми е приятно да се запознаем, но се познаваме отдавна.

Паисий започна да пристъпва назад от страх. Създанието излъчваше потискаща енергия, която го заливаше като приливна вълна.

- Защо ме накара да направя това? Нима убих дъщеря си за нищо?

- Тя е жива! Аз не съм чудовище като теб – отвърна Луцифер.

Паисий се опита да проговори, ала не можа да намери думите. Какво можеше да каже? Да попита, какво се случва? Защо?

- Паисий, ти си живял живот, изпълнен с грехове. Служител на Бог, който не вярва в Него. Използвал си положението си, за да лъжеш, мамиш и да се облагодетелстваш. Всичко това отдавна те доведе тук. В моето царство.

- Отдавна ли каза?

Без предупреждение Паисий започна да пада надолу, към бездната, крещейки в ужас. Тъмнината ѝ отстъпи път на аления пламък на ада.

Първият кръг бе Лимбо, където са душите на тези, които са живели праведно, но не са приели светото кръщение.

Вторият бе за сладострастниците, чиито души бяха блъскани от ураганни ветрове в скалите, разкъсвайки плътта и чупейки костите им.

Падането му не спря там.

По-долу бяха хилядите души на лакомниците, които се влачеха в мокра тиня, налагани от неспирен порой. Триглавото куче Цербер ги наблюдаваше, нахвърляйки се върху всеки, който се опита да се изправи.

Паисий продължи да пада!

В четвъртия кръг пребиваваха скъперниците, които прекарваха вечност биейки се един с друг, опитвайки се да утолят безкрайната си алчност.

В по-долния кръг течеше реката Стикс, в чиито мътни води се носеха гневните. Те се биеха и си нанасяха жестоки удари, обзети от безкрайна ярост, от която никога не ще намерят покой.